Мълчание. Отново проскърцване на доспехи.
— Къде ти е щитът? Предполагам, че си го изгубил. Цяло щастие е, че си успял да се завърнеш жив!
— Започнахме да разговаряме…
— Глупак! Може би си мислиш, че броните са ни дадени за развлечение — очите му святкаха под шлема. Пръстът му показа следи от удари и драскотини по металната ризница. — Всеки белег тук е дело на жена. Бракът едва не те унищожи, измъкна се като по чудо. И ако не беше защитната ти броня оттогава насам, щеше да се окажеш десетократно сразен от връзките ти с жени, които се превръщат в задължение, а след това в робство. Но чудото се случва само веднъж, не разчитай на десетки чудеса.
— Бронята ми се износи — оплаках се аз. — Но нима искаш да я нося… през цялото време! Във всеки един момент? Нима не трябва да има време и за цветя. А Лесли е нещо особено.
— Лесли била нещо особено! Всяка жена е нещо особено за не повече от ден, Ричард. Но това особено се превръща в нещо най-обикновено, идва досадата, изчезва уважението, човек губи свободата си. А изгубиш ли свободата си, какво друго ти остава?
Той имаше огромна фигура, но по време на битка беше бърз като котка и невероятно силен.
— Ти ме създаде, за да бъда най-близкият ти приятел, Ричард. Не си ме създавал красив, усмихнат, сърдечен, нито покорен. Създаде ме, за да гарантирам твоята защита от връзки, които се превръщат в нещо опасно; създаде ме, за да ти гарантирам възможността да оцелееш като свободна душа. Но аз мога да те спасявам само ако вършиш каквото ти казвам. Можеш ли да ми покажеш поне един щастлив брак, поне един. Измежду всичките мъже, които познаваш, има ли един, който няма да стане значително по-щастлив, ако мигновено се разведе и замени брака със свободна връзка?
Аз бях принуден да призная, че не познавах такъв.
— Тайната на моята сила е в това, че аз никога не лъжа — каза той. — Докато твоят разум не ме отхвърли, докато ти не решиш, че фактът на моето съществуване е една измислица, аз ще бъда до теб, за да те водя и закрилям. Днес Лесли е красива за теб, вчера бяха красиви други жени. Всяка измежду тях би те унищожила, ако се ожениш за нея. Има една съвършена жена, предназначена за теб, но тя съществува в много различни тела…
— Зная. Зная.
— Да, знаеш. Когато намериш една жена на света, която може да ти даде повече, отколкото многото жени, аз ще изчезна.
Не ми беше никак приятно онова, което ми говореше, но бях принуден да призная, че е прав. Той ме бе спасявал от атаки, които щяха да убият онзи, който бях в момента. Не ми харесваше неговата самонадеяност, но самонадеяността му изхождаше от сигурно убеждение. Беше неуютно да стоиш с него в една стая, но да го помоля да изчезне, означаваше да се превърна в жертва на откритието, че моята сродна жена не се крие зад многото жени, с които общувах.
Откакто се помнех, за мен свободата бе равнозначна на щастие. Известна самозащита беше най-голямата цена, която трябваше да платя за своето щастие.
Естествено, мислех си, Лесли сигурно също си има своя човек в броня, който да я пази… Много повече бяха мъжете, които са замисляли да я обвържат с брак, отколкото жените по отношение на мен. Ако тя е живяла без броня, досега щеше да се е омъжила, без дори и намек за онази радостна, любов, която двамата с нея открихме. Нейното щастие също се основаваше на свободата.
Как и двамата се дразнехме от женени хора, които понякога се опитваха да имат извънбрачни отношения с нас! Човек трябва да прави онова, в което вярва, независимо какво е то — ако вярваш в брака, живей в него честно. Ако не вярваш, освободи се от него колкото се може по-скоро.
Но дали аз не се обвързвах твърде много с Лесли, след като й посвещавах толкова много от свободата си?
— Извинявай — казах аз на бронирания си приятел, — няма да забравям повече.
Той ме изгледа дълго и мрачно, преди да изчезне.
Занимавах се около час с пощата, поработих върху една статия за списание, която не беше спешна. После, не можейки да си намеря място, тръгнах надолу по стълбите към хангара.
В огромното празно пространство смътно се долавяше нещо, което не е както трябва… Нещо смътно, без да се откроява какво.
Малкият реактивен самолет имаше нужда да лети, за да се изчистят паяжините от контролното табло.
И. по мен е полепнала паяжина, помислих си. Не е разумно човек да губи уменията си да управлява самолет, да не ги практикува толкова дълго. Това малко самолет-че — единственото, за което излитането е по-опасно от кацането — искаше да лети. Дванайсет фута от носа до опашката, той бе изблъскай на колела от хангара, подобно количка за хотдог без чадъра. Не е съвсем безжизнен, помислих си. По-скоро е мрачен. И аз щях да съм мрачен, ако ме оставят сам седмици наред да се разхождат паяци по приборите ми за приземяване.