Когато бях дете, обичах да се крия сред буренаците и да наблюдавам облаците, да си представям своя втори аз, издигнал се високо и кацнал на една ей такава купчина от облаци, който махаше със знаменце на момчето в тревата и му викаше: ПРИВЕТ, ДИКИ! — макар и да не можех да го чуя толкова отвисоко. В очите — сълзи: как му се искаше да поживее поне за миг на някой облак.
Самолетът се подчини на волята ми, издигна се и се насочи към върха на облаците, след което направи австрийски скок надолу. Потънахме за малко в гъстата мъгла, после се издигнахме и преобърнахме. Зад нас облаците се размърдаха като плющящо бяло знаме, което ни поздравяваше за скока. Привет, Дики! — помислих си, но мислите ми прокънтяха по-силно, отколкото ако бях извикал. „Привет, Дики!“ — крещя аз отвъд изминалите трийсет години на онова някогашно дете на земята. — „Съхрани своята любов към небето, дете, и аз ти обещавам: онова, което обичаш, ще те издигне високо над земята, където ще намериш щастливите отговори на всеки въпрос.“
Край нас като ракети, стрелкащи се хоризонтално, се носеха с огромна скорост променливите пейзажи на облаците.
Дали онова момче можеше да ме чуе?
Спомням ли си да съм чувал това обещание, което току-що дадох на момчето, което някога ме съзерцаваше, легнало сред тревите? Може би. Може би не точно думите, но твърдата увереност, че един ден непременно щях да летя.
Забавихме скорост, направихме странично преобръщане и се спуснахме право надолу. Каква мисъл! Само ако можехме да си говорим от време на време — Ричард-сега, който да вдъхва увереност на Дики-тогава — достигайки до него не с думи, а посредством дълбоки спомени за приключенията, които предстояха. Нещо като психотронно радио, което излъчва желания и долавя интуитивни предчувствия.
Колко много неща можем да научим, ако прекараме поне час, поне двайсет минути със самите себе си от бъдещето! Колко много бихме могли да кажем на себе си от миналото!
Плавно-плавно, с най-леко докосване с един пръст до контролната ръчка, малкият самолет излезе от пикирането. На пределната скорост по време на полет нищо неочаквано не трябва да се предприема, защото самолетът може да се превърне в горящи отломки, които да се посипят тук и там сред блатата.
Ниските облаци преминават като кълба дим от победни изстрели; долу под нас се появява самотен път и скоро изчезва.
Може да проведа експеримент — да предам поздрав на всеки бъдещ Ричард, който ме е изпреварил във времето, и да чуя какво има той да ми каже! Да изслушам какво биха ме посъветвали всички мои алтернативни личности във всички възможни бъдещи времена — онези превъплъщения на моето Аз, които са вземали различни решения от мене, които са свърнали наляво там, където аз съм предпочел да поема надясно. Дали техният живот е по-добър от моя, или не? Как ли биха го променили, ако тогава са знаели онова, което вече знаят? А какво да кажем за всички превъплъщения на Ричард от други животи, от далечното бъдеще и далечното минало на вечното Сега. Ако всички ние живеем Сега, защо не можем да общуваме със своите превъплъщения!
По времето, когато пред мен вече отново се очертаваше летището, малкото самолетче ми бе простило за небрежността, с която се бях отнесъл към него, и ние отново бяхме приятели. По-трудно ми беше аз сам да си простя, както става обикновено.
Забавихме скорост и навлязохме в зоната за приземяване — същата, която бях видял през онзи ден, когато слязох от автобуса и се отправих към летището. Мога ли да се срещна с него сега? С онзи, който тогава вървеше пеш със спалния си чувал и новината, че е милионер? Какво трябва да му кажа? О, Господи, какво бях длъжен да му кажа!
Приземяването бе така леко, както трудно бе излитането. ВВ-5 приближи до пистата, докосна с миниатюрните си колела земята и дълго се плъзга право напред към последното трасе. След като се приземи превъзходно, само след минута беше обратно в хангара с изключен двигател и турбина, която се въртеше все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря.
Потупах го по извивката на люка, благодарих му за полета, както е обичайно за всеки пилот, който е летял повече, отколкото заслужава.
Останалите самолети ни наблюдаваха със завист. Те също искаха да летят, имаха нужда да летят. Тук беше горкият „Уиджън“, на който десният двигател пропускаше масло. Изолацията бе пресъхнала от дългото пребиваване без движение.
Дали мога да се вслушам в бъдещето на самолетите, както в собственото си бъдеще? Ако тогава се бях опитал и бях разбрал бъдещето му, нямаше да изпитвам та-тсава тъга. Той щеше да стане самолет — телевизионна звезда, с който щеше да започва всеки епизод на безумно популярен телевизионен сериал, щеше да лети до един прекрасен остров, да се приземява върху вода, да се спуска блестящ и прекрасен, без течове отникъде. И този самолет не би могъл да има подобно бъдеще, без настоящето, без онова, което беше тъкмо сега — целият покрит в прах в моя хангар, след като е летял с мен няколкостотин часа.