— Разбира се — отвърнах му аз като на свой добър познат. — Май представлението няма да започне скоро. Какво можеше да бъде това място?
— Представлението вече е започнало. То вече е във въздуха. Имаш ли нещо против да се махнем оттук?
— Нищо против — отвърнах аз.
На тревата в парка извън амфитеатъра се намираше малък като паяк самолет, който би тежал двеста паунда, ако се напълни догоре. Имаше високи криле, покрити с оранжево-жълт найлон, високи и ярки рулове в края на всяко от крилата, хоризонтален стабилизатор от същия цвят, разположен върху алуминиеви тръби, а отзад се намираше неголям двигател за изтласкване. Бях виждал множество самолети, но не и нещо подобно.
Мъжът се оказа облечен не в снегозащитен костюм, а в летателен костюм с цветовете на самолета.
— Заповядай на лявата седалка, ако обичаш. Колко мило от негова страна, каква проява на доверие да ми предложи мястото на пилота!
— Ще седна вдясно — отвърнах аз и се добрах до мястото за пътници. Това не беше лесно, защото всичко в този самолет бе много мъничко.
— Както искаш. Можеш да управляваш от всяка страна. Управлението е стандартно, но както виждаш, няма педали за руля. За целта се използва лост. Хоризонталният стабилизатор е много чувствителен. Представи си, че е чувствителен като цикличната ръчка на хеликоптер, и ще се справиш.
Той извика, че витлото е готово за старт, пресегна се към една ръчка над главата си, дръпнал веднъж и двигателят се задейства тихо като електрически вентилатор. После се обърна към мен:
— Готов ли си?
— Потегляй — отвърнах аз.
Той дръпна напред една ръчка, по-малка от ръчката на малкия ми реактивен самолет и, беззвучно като при шума на лек бриз, машината се спусна напред. След петдесет фута се издигна, накланяйки се леко назад и започна да набира височина, подобно голям, високоскоростен самолет. Земята остана назад като обширен зелен килим, от който се откъснахме със скорост хиляда фута в минута. Той натисна напред ръчката на управлението, пусна газта и витлото тихо зашумоля на вятъра. Тогава той вдигна ръце от управлението и ми даде знак, че, ако желая, мога да управлявам аз.
— Сега е твой ред.
— Благодаря.
Имах чувството, че летя с парашут, само дето не падахме надолу. Летяхме вероятно с трийсет мили в час, ако се съди по скоростта на вятъра. Това беше великолепна машина, която напомняше повече люлка от тези за осем долара, отколкото самолет. Стените и подът бяха прозрачни и кабината изглеждаше толкова светла и отворена, че бипланите в сравнение с нея приличаха на гробници. Направих завой със самолета и се издигнах на по-голяма височина.Наистина, той се оказа много чувствителен, както пилотът ме бе предупредил.
— Можем ли да спрем двигателя?Възможно ли е тази машинка да лети като планер?
— Разбира се.
Той докосна копчето на газовия регулатор и моторът спря. Ние безшумно започнахме да се плъзгаме по нещо, което трябва да беше издигащ се въздух… Не регистрирах никаква загуба на височина.
— Каква съвършена летателна машина! Наистина нещо прекрасно! Как бих могъл да се снабдя с такава? Той някак странно ме изгледа.
— Нима не се досещаш, Ричард?
— Не.
— Не знаеш ли кой съм?
— Съвсем смътно долавям. Почувствах, лек страх.
— Опитай се просто от любопитство да преодолееш бариерата, която ти пречи да изразиш, онова, което вече знаеш — каза той. — Направи го и ми кажи чий е този самолет и кой е човекът, с когото летиш в момента.
Дръпнах лоста за управление надясно и самолетът направи плавен завой и се насочи към купести облаци, като се носеше над топлата въздушна струя. Беше ми станало втора природа да търся всякакви възможности за издигане, когато моторът не работи. Бях забравил, че този лек като перушина самолет съвсем не губи височина.
— Ако трябва да се досетя, бих казал, че този самолет принадлежи на мене в бъдещето, а ти си човекът, в когото ще се превърна.
Най-сетне се осмелих да го погледна.
— Добре се справяш — отвърна той. — Ако правилно се досещам, това е точно така.
— Да се досещаш ли? Нима не знаеш със сигурност?
— Всичко е много сложно, ако се замисли човек. Аз съм едно от твоите бъдещи проявления, ти си едно от моите минали. Доколкото мога да предположа, ти си Ричард Бах от времето, когато бе попаднал сред вихъра на парите, нали? Току-що си станал знаменитост на литературния небосклон? С девет самолета, нали така, и една напълно безупречна идея, която си си измислил за съвършената жена? Ти си всецяло верен на тази жена, а тя те оставя равнодушен?