— Ще направя всичко, което искаш — каза тя. — Все нещо трябва да може да се направи. Мисля, че трябва да потърся адвокат.
— Това е добра идея. Обади се на моя адвокат в Лос Анджелис и виж дали той има в кантората някой, който да е запознат с данъчните дела. И не се тревожи, сигурно е някаква грешка. Можеш ли да си представиш — един милион долара да отиват в ДАНЪЦИ? Най-вероятно е да съм загубил един милион долара и да нямам никакви данъци. Връзката стана лоша. Когато се върна, ще поговоря с данъчните власти да разбера какво става и ще оправим цялата тази работа.
— Добре — каза тя, но не звучеше много убедено. — Ще се обадя на адвоката ти веднага. Гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.
Тя звучеше много напрегната и уплашена.
— Налага се да остана още два дни, не се тревожи, всичко ще се оправи и скоро ще се видим.
— И ти не се тревожи — каза тя. — Сигурна съм, че ще мога нещо да направя…
Колко странно, мислех си, когато отново се пъхнах под завивките си в Мадрид. Колко сериозно се отнася тя към случилото се! Нима то е толкова важно за нея? Нима наистина толкова много се тревожи за мен!
Замислих се за мениджърите, които бях наел. Ако всичко това се окажеше истина, значи, че се бяха провалили до един. Можех да се обзаложа, че тази жена има повече делови усет в панделката на косата си, отколкото всички нас взети заедно.
Какво да се прави — с доверчивостта си не бях успял да си купя хора, заслужаващи доверие. Нито с големите заплати, които им давах, нито със службите и постовете, нито със сметките си в банката. А когато хората, които си наел, се провалят, ти изведнъж осъзнаваш, че не те, а лично ти самият отиваш по дяволите!
Ех, Ричард, que tonto! Estoy un burro, estoy un urro estapido!
Интересно, помислих си. По-малко от две седмици съм в Испания, а вече започвам да мисля на този език!
Върху бюрото й имаше папка с надпис Ричард и аз реших, че е за мене и я отворих.
Изгрява мирно слънцето в лъчиста синева, все по-лъчиста и по-синя, синя като самото щастие в преливащата радост на озарени бели облачета.
Докато ни обгърне залезът
в своето нежно розово
и нашата прегръдка
на сбогуване засвети пурпурна.
Земната душа се слива
с Космическата душа,
избухнали в красота.
Настъпи нощ.
Новородената луна ни се усмихна
с ъгълчетата на устните си в мрака
и аз отвърнах на усмивката й
и си казах:
На другия край на света твоето небе изпълва същия този златен смях
и, надявам се, че вие
сини очи чувате и виждате —
И ето че сме трима, обединени в радостта всеки в своето пространство далеч един от друг и заедно превърнали в нищожност разстоянието
И аз заспивам
в свят,
изпълнен със усмивки.
Прочетох стихотворението веднъж, после отново и отново по-бавно.
— Мъничко уки — извиках аз. — Кой е написал това стихотворение с новородената луна, която се усмихва с крайчеца на устата си в тъмното? В онази папка на бюрото ти. Ти ли си го написала?
Тя ми отговори от хола, където се беше заобиколила с цели планини от бланки за инвестиционни сделки, с прерии от разходно-приходни ордери, с реки от погасени чекове; като заселник във враждебна страна, заобиколен от вагони хартия.
Тя бе успяла да предотврати непосредственото конфискуване на имуществото ми от данъчните служби и сега работеше с всички сили, за да систематизира фактите, тъй че да започнат преговори две седмици, считано от вторник нататък.
— Какво? — попита тя. — Аз. О, МОЛЯ ТЕ, НЕ ГО ЧЕТИ!
— Късно е — казах аз тихо, така че тя не успя да ме чуе.
Понякога човек се пита Дали познава най-близкото си същество, онова, което мисли и чувства дълбоко в сърцето си, за да открие един ден, че е изляла цялото си сърце тайно върху хартията, чисто като планински извор.
Прочетох стихотворението отново. Ако се съдеше от датата, беше написано в деня, когато аз бях тръгнал за Испания, и ето че сега, когато се завръщах, научавах как тя се бе чувствала, без да сподели това с никого освен с хартията. Тя беше истински поет! Способна да излее душата си на хартия. Нежна, без да се страхува. Всяко написано нещо ме затрогва дълбоко, когато е интимно и близко. Същото е с летенето, филмите, разговорите. Това са съприкосновения, които изглеждат случайни, но съвсем не са такива.
Не бях срещал никого освен нея, с когото да се осмеля да се държа като дете, каквото наистина се чувствах понякога. Не бях срещал никого, с когото да бъда глупав, знаещ, сексуален, близък, никого, е когото да изпитвам такова интимно съприкосновение. Ако думата „любов“ не беше толкова изкривена от посегателства и лицемерие, ако тази дума означаваше онова, което исках да означава, аз бях почти склонен да повярвам, че съм влюбен в нея.