Прочетох отново стихотворението й.
— Това стихотворение е прекрасно, Лесли.
Това ми прозвуча слабо и снизходително. Дали тя разбира, че искрено го мисля?
Гласът й отекна като силно разтьрсена сребърна верига.
— По дяволите, Ричард! Нали те помолих да не го четеш! Това е нещо лично! Ако искам да го прочетеш, ще ти кажа! А сега няма ли да излезеш от онзи кабинет? Моля те, ела да ми помогнеш.
Стихотворението веднага изчезна от съзнанието ми като глинен диск, срещу който е стреляно от упор. Избухнах в ярост. Коя си ти, че да ми крещиш, госпожице! НИКОЙ, никой не ми е крещял, освен ако иска да ме види за последен път! Щом като не ти харесвам, няма да ме има! Сбогом… сбогом… СБОГОМ… СБОГОМ!
Този изблик на гняв трая две секунди, след което се вбесих на себе си. Аз, който толкова уважавам всичко лично, бях прочел едно нейно лично стихотворение! Бях си напъхал носа в нещо лично, написано от нея — ами как щях да се почувствам аз, ако тя бе направила същото? Такова нещо ми се струваше направо немислимо. Тя имате пълно основание да ме изхвърли от дома си завинаги, а аз не исках всичко да свърши така, защото тя бе най-близкият човек, до когото съм се докосвал…
Стиснах зъби и без да кажа нито дума, отидох в хола.
— Много съжалявам — казах аз. — Искрено те моля да ми простиш. Направих нещо непростимо и това няма да се повтори. Гарантирам ти.
Яростта ми се охлади, като разтопено олово, поставено в лед. Стихотворението се разпиля като прах.
— Не те ли интересува всичко това? — тя бе ядосана и отчаяна. — Никой адвокат не може да ти помогне, ако няма факти, на които да се опре. А… цялата тази бъркотия!… Виж на какво приличат финансовите ти документи!
Тя преподреждаше документите, сортираше една; купчина тук, друга там.
— Имаш ли копия от данъчните си квитанции? Знаеш ли къде са ти данъчните квитанции?
Нямах и понятие от това. Ако изпитвах отвращение към нещо, освен войната, официалната религия и брака, това беше финансовата документация. Да видя някаква данъчна квитанция, за мене беше като да се срещна лице в лице с медуза: мигновено се вкаменявах.
— Тук някъде трябва да са — произнесох неуверено. — Ей сега ще ги потърся.
Тя преглеждаше един дълъг списък на скута си с вдигнат молив.
— Какъв е бил доходът ти миналата година?
— Не зная.
— Приблизително. Плюс-минус десет хиляди долара.
— Не зная.
— Ричард! Хайде, спомни си! Плюс-минус петдесет хиляди, сто хиляди долара?
— Съвсем честно, Лесли, наистина не зная!
Тя отпусна молива и ме погледна, сякаш бях някакъв рядък биологически екземпляр, извлечен от арктическите ледове.
— В рамките на един милион долара — изрече тя бав-но и ясно. — Ако имаш доход по-малко от един милион!
долара миналата година, кажи „по-малко от милион“. Ако имаш доход по-голям от един милион долара, кажи „повече от милион“.
Тя изричаше думите много търпеливо, сякаш говореше на някакво глупаво дете.
— Може да е било повече от милион — казах аз, — но може да е било и по-малко. А може би и двете. Тя изгуби търпение.
— Но моля те, Ричард! Това не е шега! Не разбираш ли, че се опитвам да ти помогна?
— А ТИ НЕ РАЗБИРАШ ЛИ, ЧЕ НЕ ЗНАЯ? НЯМАМ НИ НАЙ-МАЛКА ПРЕДСТАВА КОЛКО ПАРИ СЪМ СПЕЧЕЛИЛ, ВЪОБЩЕ НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА КОЛКО ПАРИ СЪМ СПЕЧЕЛИЛ!… ИМАМ… ИМАХ ХОРА, НА КОИТО СЕ ДОВЕРЯВАХ И КОИТО ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ЗАНИМАВАТ С ВСИЧКО ТОВА. АЗ МРАЗЯ ДА СЕ ЗАНИМАВАМ, НЕ ЗНАЯ КАК!
Всичко това звучеше като сцена от сценарий.
— Не зная.
Тя докосна ъгъла на устата си с гумичката на молива, погледна ме и след дълго мълчание каза:
— Значи ти наистина не знаеш.
— Не — почувствах се потиснат, неразбран и самотен.
— Вярвам ти — каза нежно тя. — Но как може да не знаеш дохода си в рамките на един милион долара?
Тя видя лицето ми и махна с ръка, сякаш да си върне думите назад.
— Все едно. Не знаеш — не знаеш.
Известно време аз с отвращение се ровех из папките. Толкова много излишна хартия. Цифри, попълвани с почерците на кой знае кого, на различни машини, а всички те трябваше да имат нещо общо с мене. Инвестиции, борсови книжа, оценки, такси, банкови отчети…
— Ето тук има отчети! — казах аз. — Цяла папка с отчети!
— Добро момче! — похвали ме тя, сякаш бях кокершпаньол, който бе изровил изгубена гривна.
— Джав! — отвърнах й аз.
Тя не ми обърна внимание, заела се да преглежда данъчните квитанции, заглавията им и онова, което беше вписано в тях.
Настана тишина, докато тя четеше, и аз се прозях, без да си отварям устата — трик, който бях усвоил в часовете по английски в гимназията. Нима от мен, който толкова много мразех всички тези книжа, повече дори от граматиката, можеше да се иска да се науча да боравя с тях? Защо? Аз не бях проявил небрежност към цялото това деловодство, наел бях хора да го движат! След като съм наел хора, на които плащах, защо трябваше аз да се занимавам с цялата тази бъркотия, за да търся данъчни квитанции; защо Лесли трябваше да проверява цялата тази тежка документация, оставена от шест високоплатени служители? Това не беше справедливо!