Ричард, помислих си аз, никога ли не ти е минавало през ум, че ти всъщност си един безполезен, нищо незаслужаващ кучи син? За първи път в живота си аз сериозно се замислих по този въпрос.
Тя изглеждаше както обикновено, но по-притихнала, което аз не забелязах.
— Не мога да повярвам, Лесли, че си нямаш самолет. Една среща в Сан Диего е само на половин час път оттук!
Проверих дали в машината има достатъчно масло. Бях летял с „Майърс-200“ този път, когато пристигнах да я посетя. Проверих дали затворите за горивото са затегнати.
Тя ми отговори почти шепнешком. Стоеше в топлото озарение на слънцето, до лявото крило на самолета. Беше облечена в костюм в пясъчен цвят, който сякаш бе излят по нея, но изглеждаше доста притеснена в близост до моя самолет.
— Извинявай, уки — викнах аз. — Не те чух. Тя се прокашля.
— Казах, че досега все съм се справяла и без самолет.
Аз оставих куфара в задната част на самолета, отидох на лявата седалка и й помогнах да се качи отдясно, след което затворих вратата отвътре и започнах да й разказвам:
— Когато за първи път видях това командно табло, казах си: „Охо! Виж ти, какви циферблати, превключватели, прибори, радиосвръзки и какво ли не още!“ Наистина „Майърс“ има повече прибори от други подобни самолети, но когато човек свикне, всичко отново започва да изглежда много просто.
— Хубаво — промълви тя със съвсем отслабнал глас.
Гледаше командното табло горе-долу така, както аз бях гледал снимачната площадка, когато тя ме заведе в киностудиото. Не чак с такъв страх и благоговение, но във всеки случай като човек, за когото това е твърде необичайно.
— ВИТЛОТО — СТАРТ! — извиках аз и тя ме погледна с ей такива разширени очи, сякаш бе станала авария и затова крещя. Явно е виждала самолет само в анимационните филми — помислих си аз.
— Всичко е наред — обясних й, — дори когато няма никой около самолета, един летец е свикнал да извика „Старт!“ Или „Пуск!“ — или нещо подобно, тъй че всеки, който го чуе, знае, че самолетът потегля и се маха от цистата. Това е стара привичка в авиацията.
— Разбирам — кимна тя.
Включих захранването, топлинната смес стигна границата на насищане, натиснах газта, включих помпата за горивото (показах и манометъра за налягането на горивото, за да види, че налягането на горивото е повишено), включих двигателя, натиснах копчето за старт.
Витлото се завъртя; двигателят веднага запали — в началото четири цилиндъра, после пет, шест и накрая доволно забръмча като лъв, който за сетен път се пробужда. Стрелките на всички измервателни уреди по цялото командно табло започнаха да се движат: показателя за налягане на маслото, уреда за измерване на вакуума, амперметъра, волтметъра, индикатора на направлението, навигационните индикатори. Появиха се светлинни сигнали, който показваха радиочестотите; по говорителите започнаха да се чуват гласове. В тази сцена бях участвал поне десет хиляди пъти с един или друг самолет още откакто бях момче, току-що завършило гимназията, и тя все още продължаваше да ми харесва, както и тогава.
Получих информация за излитане от летището, по-бъбрих си с диспечера и се пошегувах, че карам „Майърс“, а не някакъв мъничък „Навион“, отпуснах спирачките и ние изминахме половин миля до пистата. Лесли наблюдаваше таблото, останалите самолети, които потегляха, приземяваха се иди излитаха. Наблюдаваше и мен.
— Не разбирам нито дума от онова, което говорят — призна ми тя.
Косите й бяха вчесани и опънати назад, прибрани с бежова панделка. Почувствах се като пилот на авиокомпания, чиято красива президентка за първи път се качва на самолета.
— Това е нещо като кодов език, на който си говорят авиаторите — обясних й аз. — Ние се разбираме помежду си, защото точно знаем какво ще си кажем: номерата на самолетите, номерата на пистите, команди за излитане, посоката на ветровете и информация за движението на самолетите. Ако кажеш нещо, което диспечерът не очаква, например: „Тук «Майърс-3», при нас има сандвичи със сирене, гответе майонезата“, диспечерката ще отвърне: „Какво, какво, повторете!“ Сандвич със сирене не е дума, която се използва в авиационния език.
До голяма степен онова, което чуваме, помислих си аз, се определя от онова, което очакваме да чуем, като отсейваме всичко останало. Аз съм привикнал да чувам въздушни съобщения; тя е привикнала да чува музика, която аз дори не можех да приема за такава. Дали същото се отнася и за виждането? Дали ние виждаме онова, към което са настроени очите ни — дали същото може да се каже за вътрешните видения, за НЛО, за привиденията? Дали не настройваме по същия начин,вкусовете си и всички други сетива, докато най-накрая установим, че физическият свят е такъв, какъвто очакваме да бъде, и в него няма вече чудеса? Как ли би изглеждал нашият делник, ако можехме да виждаме инфрачервени и ултравиолетови лъчи или ако се бяхме научили да виждаме аурите, неоформеното бъдеще, миналото, с което не сме скъсали?