Тя все кимаше, докато казах: „отсега нататък, докъдето и да трябва да заминем“. При тези думи тя престана да кима с глава, отскубна се от прегръдката ми и ме погледна с разширени очи, изпълнени с огромна тъга. Брадичката й трепереше. Ние и двамата се превихме от смях.
— Но, Ричард, това е сериозно! Не се шегувам! За мене няма нищо по-страшно на света от това да летя! Сега поне знаеш какво значи за мен моят приятел Ричард…
Аз отидох до кухнята и отворих хладилника, откъдето извадих сладолед и карамел.
— Трябва да отпразнуваме случая — заявих аз, за да прикрия своето объркване от думите й: „Сега поне знаеш какво значи за мен моят приятел Ричард“. За да преодолее човек подобен страх от летене, се искаше такова доверие и привързаност, което е силно като самата любов. А любовта е най-прекият път към разрухата.
Всеки път, когато някоя жена ми е казвала, че ме обича, е наближавал краят на нашата връзка. Дали щях да загубя и Лесли, тази своя прекрасна приятелка, в огнения вихър на ревнивото обсебване? Тя не бе и споменавала думата любов, а аз никога нямаше да й я кажа, дори и след хиляда години.
Бях предупреждавал стотици пъти аудиторията: „Каже ли ви някой, че е влюбен във вас, отваряйте си очите!“ Но нямаше защо да слушат какво аз им говорех. Всеки сам беше свидетел на това в собствения си живот: родители малтретират децата си, докато им крещят, че ги обичат; съпрузи си разменят убийствени реплики, направо си забождат ножове с аргументи, докато в същото време се обичат. Постоянни предателства, вечни неуважения на един човек от друг, съпътствани с претенциите за любов. От такава любов по-добре светът да бъде освободен. Защо една толкова богата дума да бъде разпъвана на дървото на задълженията, разкъсвана под трънения венец на дълга, задушавана от лицемерие, потъпквана от навика? След думата „Бог“ „Любов“ е следващата дума, с която най-много се злоупотребява във всеки език. Най-висша форма на взаимно зачитане, която е достъпна на човешките същества, това е приятелството, а когато се намеси любовта, приятелството умира.
Сипах й порция течен карамел. Сигурно тя не е имала предвид любов. „Сега поне знаеш какво изпитвам“ говореше за доверие и зачитане, за онези върховни състояния, до които приятелите могат да се домогнат. Не може да е имала предвид любов, моля се да не е! Как не искам да я загубя!
Звездите са вечни и неотменни приятели, мислех си аз. Една шапка, пълна със съзвездия, които бях опознал още като десетгодишно момче. Те — заедно с видимите планети и някои звезди, бяха останали мои верни приятели, сякаш се бяхме запознали миналата нощ.
Меки, сияйни зелени светлини, разбудени от яхтата, която се плъзгаше по мастиленотъмните води — те просветваха и се въртяха във вихъра на брилянтни водовъртежи, просветваха мигом, след което отново угасваха.
Плувах надолу покрай западното крайбрежие на Флорида, спускайки се на юг от нос Санибел към Киските острови. Обърнах яхтата леко вдясно по посока на съзвездие Врана, което приличаше на звездна платноходка. Яхтата беше твърде малка, за да пътува по-бързо.
Духаше лек североизточен вятър.
Питах се дали в тези води се срещат акули? Не ми се ще да се озова зад борда — помислих си аз автоматично, но после се замислих по-сериозно: дали пък би било чак толкова лошо?
Какво ли е да се удавиш? Хора, които са се давили, но са успели да се спасят, твърдят, че усещането не е чак толкова неприятно; човек се чувства някак омиротворен след известно време. Мнозина хора са се докосвали до смъртта, но са успели да оживеят. Умирането е най-прекрасният миг в живота, твърдят те, и никога повече не изпитват страх от смъртта.
За какво ли трябваше да горят бордовите светлини, когато тук съм съвсем сам? Това само изчерпва батериите и е напразно губене на енергия.
Трийсет и един фута е най-подходящият размер за една яхта. Ако е по-голяма, ще има нужда от екипаж. А толкова е хубаво да пътуваш сам, без никакъв екипаж.
Сам, сам, сам… В значителна част от своя живот човек прекарва сам. Лесли е напълно права, като твърди, че я държа на дистанция.
— Аз държа на дистанция всички, уки! Това не е, защото си ти, а защото не допускам никой прекалено близо до себе си. Не желая да се привързвам към никого.
— Защо? — в гласа й се долавяше раздразнение. И това се случваше все по-често. Понякога съвсем неочаквано разговорът ни прехвърляше някакви граници и тя ми се сърдеше и за най-дребното нещо. — Какво толкова лошо има да се привържеш към някого?
Това, че мога да възложа прекалено големи надежди на даден човек и след това да ги загубя всичките. Мисля си, че я познавам, след което откривам, че тя е съвършено различен човек и се налага отново да преразгледам всички свои ценности и отново да стигна до извода, че не мога да познавам никого освен себе си, а това ме прави твърде несигурен. Единственото, в което мога да съм сигурен, що се отнася до другите хора, това е, че те са верни на себе си и ако изпадат в гняв от време на време, най-добре е за мен да се отдръпна, за да не бъда унищожен. Не е ли очевидно това, ясно като бял ден?