В автобуса ми беше подръка сигналната бройка от книгата, която бях написал за него — нещо като последен шанс, който издателят дава на автора, за да си припомни например, че дума като „дизел“ се пише със „з“ а не със „с“. Можех.с пълна сигурност да твърдя, че това е единствената в англоезичната литература книга, която ми се щеше да свършва не с точка, а със запетая.
Оставих книгата на коленете си, затворих очи и попитах. Как да намеря моята единствена най-скъпа, най-съвършена жена? Задържах въпроса в ума си, опитах се да се изпълня със светлина, отворих книгата, посочих с пръст и погледнах.
Страница 114. Пръстът ми сочеше думата „постигнеш“: За да постигнеш, нещо в живота си, представи си, че вече го имаш.
Тръпки ме полазиха по гърба. Не бях практикувал това правило много отдавна; бях забравил какво въздействие имаше то.
Загледах се през прозореца, в който се озърташе нощта и светлините над седалките в автобуса, и се опитах да си представя отражението й в него. Стъклото си оставаше празно. Никога не бях срещал сродна душа, не знаех как да си я представя. Дали трябваше да извикам в съзнанието си някаква визуална представа? Например висока, с дълга тъмна коса, морско или небесносини очи, с удивително очарование, променяща се красота всеки час?
А може би трябваше да си представя нейните качества? Ослепително въображение, интуиция, сякаш помни поне стотина прераждания, кристална искреност и желязна безстрашна решителност? Но как можех да си представя подобни черти?
Днес ми е лесно да си ги представя; но тогава не беше така. През ума ми пробягваха образи и изчезваха, макар да знаех, че трябва да задържа образите ясно в съзнанието си, за да ги превърна в реалност.
Упорито се опитвах да я видя, но успявах да постигна само сенки, призраци, които едва пробягваха покрай периферията на моето съзнание. Аз, който можех да си представя в най-големи подробности всичко, което поискам, само смътно можех да визуализирам най-важния човек, когото се надявах да срещна в своя живот.
Опитах още веднъж да си я представя.
Нищо. Само светлини като проблясъци в счупено огледало. И пак нищо.
Не мога да видя коя е!
След известно време се отказах от опитите си.
Човек може да се кълне в интуитивните си способности, но не и когато най-много му трябват.
Едва бях задрямал в автобуса, смъртно уморен от пътуването и от опитите си да визуализирам, когато някакъв вътрешен глас ме стресна и разтърси:
— Хей! Ричард! Ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, чуй ме! Искаш да намериш единствената жена на света, така ли? Твоята сродна душа? — казваше гласът. — Ти вече я познаваш!
Слязох от автобуса в осем и четирийсет сутринта. Намирах се в Средна Флорида. Бях гладен.
Парите не бяха проблем за мене. Те не биха били проблем за никого, който носи толкова много пари в брой в спалния си чувал. Тревожеше ме друго: какво ще стане занапред? Ето че се намирах в топлата Флорида. Никаква сродна душа не ме чакаше на автобусната спирка, нямах приятел, нямах дом, нямах нищо.
В кафенето, в което влязох, имаше надпис, че си запазват правото да откажат обслужване.
Ти си запазваш правото да направиш каквото си искаш, абсолютно каквото си искаш, помислих си аз. Защо трябва за това да се слагат табели? Притеснително е. От какво има да се боят? Може би тук нахлуват хулигани и чупят разни неща или кафенето се посещава от криминални престъпници? Възможно ли е — такова малко кафене?
Келнерът ме изгледа, а после и спалния ми чувал. Синьото ми дочено яке беше малко скъсано на ръкава. Беше се закачило в една пружина, докато оправях самолета. Върху спалния чувал имаше няколко петънца от смазка и масло, прокапали от двигателя на „Стрелата“, и аз си дадох сметка, че келнерът тъкмо се чуди дали не трябва да откаже да ме обслужи. Усмихнах му се вместо поздрав.
— Как върви работата? — попитах.
— Добре — кафенето беше почти празно. Той реши, че може да ме пусне, — Да ви предложа ли кафе?
Кафе за закуска ли? О, не! Онази горчилка… дето я приготвят от дървесни кори или нещо подобно.
— Не, благодаря — отвърнах. — Може би парче лимонова торта, позатоплена в микровълновата печка. И чаша мляко.
— Разбира се — прие поръчката келнерът.
Преди време бих си поръчал бекон или наденица за закуска, но напоследък не. Колкото повече се убеждавах, че животът е неунищожим, толкова не ми се щеше да допринасям, дори и невинно, за унищожението на живи същества. Ако едно прасе има дори и шанс едно на милиони за някаква еволюция, ако не бъде изпечено за моята закуска, все пак струва си човек да се откаже от месото. Всеки ден — само лимонова торта.