— Сбогом — каза тя, когато аз влязох в колата. Сбогом ли?
— Ти отново не си тук, Ричард. Сбогом.
— Съжалявам — казах аз. — Не мислиш ли, че трябва да поискам гражданство в Антарктида?
— Още не — отвърна тя. — След срещата може. Освен ако не се явиш с един милион долара плюс заинтересованост.
— Нищо не разбирам! Та как е възможно да дължа такава сума за данъци?
— Може и да не я дължиш — каза тя, — но крайният срок е просрочен, тъй че вече е късно да се доказва каквото и да било. По дяволите, като си помисля, и побеснявам! Как ми се иска да бях с тебе, преди да е станало твърде късно. Та те са можели поне да те информират!
— Аз някак си предчувствах това, уки — казах аз. — Нещо в мен като че ли искаше да се сложи край на всичко това. Всичко вървеше не както трябва. Не ми носеше никакво щастие.
— Изненадана съм, че разбираш това.
Ричард! — помислих си аз. Но ти съвсем не разбираш това! Разбира се, че то ти носеше щастие! Спомни си за всички самолети, които имаше и продължаваш да имаш. Ами съвършената жена? Разбира се, че беше щастлив.
Каква лъжа. Империята рухна, парите се разлетяха като тапети, залепени от аматьори, сред които аз самият бях най-безнадеждният. Бях вкусил от живота на тази империя и той не се бе оказал нищо повече от пухче от разбит крем с лъжица подсладен арсен за аромат. И ето че отровата бе започнала да действа.
— Не е било задължително това да се случи — каза тя. — Щеше да постъпиш много по-добре, ако не беше наемал никого и ако беше си останал такъв, какъвто си.
— Аз такъв си и останах, имах повече играчки, но не съм се променил. Онзи, който бях преди, едва ли би се занимавал със счетоводство.
— Хм — отрони тя.
Настанихме се около бюрото на Джон Маркър, адвоката, когото Лесли бе наела, докато аз бях в Испания. Предложиха ни чаши горещ шоколад, сякаш са знаели, че ни предстои дълъг разговор. Лесли отвори куфарчето си и извади своите бележки, но адвокатът се обърна към мен.
— Доколкото разбирам, проблемът ви се свежда до това, че загубите ви на капитал се свеждат до повече от обичайния ви доход, така ли е? — попита той.
— Проблемът е, че бях наел един финансов специалист, който разбираше от парични дела по-малко от мен, което означава по-малко от нула — започнах да обяснявам аз. — Той се зае да инвестира пари, които не бяха само някакви си цифри, изписани на хартия, а пари с реално покритие и те се разлетяха като прашинки на пазара. Данъчните служби обаче нямат графа за подобно разлитане на своите данъчни квитанции. Смятам, че, общо взето, в това се състои проблемът. Ако трябва да бъда честен, не зная какво е направил точно онзи човек. Надявах се, че вие можете да ми дадете отговор на всичко това, вместо да поставяте въпроси. Нали в края на краищата съм ви наел, защото се предполага, че сте специалист…
Маркарт започваше да ме гледа все по-подозрително и отпиваше от кафето си, надигнал очи над чашата, сякаш се надяваше, че тя може да го защити от налудничавите приказки на клиента срещу него.
Тук се намеси Лесли и аз с мисълта си долових как ми казва наум да седя и да мълча и, доколкото мога, да съхраня спокойствие.
— Както разбирам — каза тя, — загубата е вече факт. Данъчният адвокат на Ричард, нает от финансовия му мениджър, не е отговорил своевременно на данъчните служби. Правителството е приело този факт като отказ да плати. Затова сега му налага глоба от един милион долара. Ричард не притежава милион долара в брой, които да може да плати веднага. Ето защо въпросът се поставя така: възможно ли е да се направи разсрочване на плащанията? Може ли той да направи една начална вноска и да се ангажира, че останалото ще изплати чрез авоари? Дали ще му дадат време да направи това?
Адвокатът се обърна към Лесли с явно облекчение.
— Не виждам причина да бъде невъзможно. В подобни случаи доста често се постъпва така; нарича се компромисно предложение. Донесохте ли данните, от които се интересувах?
Аз я гледах и се възхищавах на това колко сигурна се чувства в една адвокатска кантора.
Тя сложи изписаните листове на бюрото.
— Ето наличните пари в момента, а това е имуществото, което подлежи на разпродажба. А тук е проектът за доходите му през следващите пет години — каза тя. — Вижда се, че той ще може да изплати цялата сума за две, най-много за три години.
Докато аз съм плувал с яхта, помислих си, Лесли бе изучавала системата за изплащане на данъци с наложен платеж! Аз можех да остана напълно разорен, вместо да забогатея. Но защо тя проявяваше такова участие към онова, което щеше да стане с мен?