Скоро те двамата започнаха да анализират моите проблеми така, сякаш мен ме нямаше в стаята. И аз наистина отсъствах. Чувствах се като комар, хванат в буркан. Не знаех как да се отскубна от цялата тази ужасна досада, свързана с право на задържане, авоари, изплащания, проекти за доходи. Навън грееше слънце. Можехме да се разхождаме, да си купим шоколадови бисквити…
— Моето предложение е да разсрочите плащанията за следващите пет години, вместо за три — говореше Маркарт, — в случай че доходът му не е точно такъв, какъвто го очаквате. Ако успее да се разплати по-скоро, би било добре, но при неговите доходи той ще има много тежко данъчно бреме и най-добре е да можем да гарантираме, че ще му бъдат спестени бъдещи проблеми от този характер.
Лесли кимна и те двамата продължиха да разговарят, обсъждайки подробностите. Правеха се някои сметки с калкулатора на бюрото. Лесли си водеше записки и изпълваше лист след лист от синия си бележник.
— Мога да разбера тяхната гледна точка — каза Лесли накрая. — Тях не ги интересуват хората, които Ричард е наел, нито дали е знаел или не е знаел какво става. Те си искат парите. Оттук нататък ще ги получават при доста изгодни условия, ако приемат малко да изчакат. Как мислите, дали ще .се съгласят?
— Предложението е много изгодно — каза адвокатът. — Сигурен съм, че ще бъде прието.
Когато излизахме от кабинета, грозящата ме заплаха бе овладяна. Наскоро се бях озовал с един милион долара в банковата са сметка, вследствие на едно телефонно обаждане. Да изплатя такава скромна сума за цели пет години, ми се струваше съвсем просто. Ще продам къщата във Флорида, ще продам самолетите освен един-два, ще направя филма… Просто е,
А вече имах Лесли и един професионален данъчен адвокат от Лос Анджелис, които да сложат ред в живота ми. Не ми се налагаше да ходя по лед, както преди.
Бях претърпял буря в морето; бях на път да падна с главата надолу. Тази жена бе скочила сред вълните, за да ме издърпа. Бе спасила финансовия ми живот.
Излязохме от кантората на адвоката, изпълнени с надежда.
— Лесли? — обърнах се към нея аз, докато отварях вратата на колата, за да се качи, след като бяхме излезли от кантората.
— Да, Ричард?
— Благодаря ти.
— Няма защо, уки — отвърна тя. — Наистина няма защо!
— Можеш ли да наминеш към мен, уки? — гласът й звучеше много отслабнал по телефона. — Боя се, че имам нужда от помощ.
— Прощавай, Лесли, тази вечер не мога.
Защо ми беше толкова неловко да й го кажа? Аз познавам правилата. Самият аз съм ги наложил. Приятелството ни щеше да бъде напълно невъзможно без тях. И все пак, толкова е трудно да й откажа, дори по телефона.
— Уки, чувствам се толкова ужасно — каза тя. — Вие ми се свят, лошо ми е и ще се почувствам много по-добре, ако си тук. Не можеш ли да бъдеш мой лекар, да дойдеш и да ме излекуваш?
Онази част от мен, която бе винаги готова да се притече на помощ, да спасява и лекува, аз изтласках в мазето и заключих вратата.
— Не Мога. Имам среща тази вечер. Утре с удоволствие, ако искаш.
— Имаш среща ли? Смяташ да ходиш на среща, когато аз съм болна и се нуждая от теб? Ричард, не мога да повярвам…
Трябва ли да й повтарям всичко отново? В нашето приятелство не бива да съществува никакво обсебване. То е отворено, основава се на взаимната ни свобода всеки от нас да бъде където си иска, когато пожелае, независимо дали има или няма причини за това. Бях истински уплашен. От толкова дълго време не се бях срещал с никоя жена в Лос Анджелис. Имах чувството, че попадам в брачно съжителство, което се разбира от само себе си. Ние започвахме да забравяме, че всеки от нас има нужда от своето лично време, което да прекарва самостоятелно, а не единствено и само с другия.
Не биваше да се отказвам от срещата си. Ако се чувствам задължен да бъда с Лесли винаги и непрекъснато, когато съм в Лос Анджелис, значи нещо не е наред в нашето приятелство. Ако съм загубил свободата да бъда с когото си искам, смисълът на нашата връзка е изчерпан. Молех се тя да ме разбере.
— Не мога да бъда с теб до седем… — казах аз.
— До седем ли? Ричард, не ме ли чу? Аз се нуждая от теб. Този път аз имам нужда от твоята помощ!
Защо толкова иска да ми се наложи? Най-доброто, което може да направи в случая, е да каже, че ще се справи и сама и се надява да прекарам добре. В противен случай не знаеше ли какво ще стане? Това е фатална грешка! Не мога да допусна никой да ми се налага. Не мога да допусна да ме обсебва никой никъде, при никакви обстоятелства!
— Съжалявам, жалко, че не знаех по-рано. Вече е късно да отменя срещата. Това не е в моя стил, не искам да го правя.