— Нима тя има такова значение за теб, която и да е? Как се казва?
Лесли ревнуваше!
— Дебора.
— Нима Дебора значи толкова много за теб, че ти не можеш просто да й се обадиш и да й кажеш, че приятелката ти Лесли е болна и да отложите днешната среща за утре или за следващата седмица, или за следващата година? Такова голямо значение ли има тя за теб, че да не можеш да й се обадиш и да й кажеш това?
В гласа й звучеше дълбока болка. Но тя искаше от мен нещо, което не можех да й дам, без да разруша своята независимост. А и сарказмът й не беше от голяма помощ.
— Не — отвърнах аз. — Тя не е от такова значение. Важен е принципът, че всеки от нас е свободен да бъде с когото пожелае…
Тя се разплака.
— По дяволите твоята свобода, Ричард Бах! Поболях се от работа, за да спася проклетата ти империя от пълна разруха, не съм спала от тревога, че може да има някакъв начин, за който не съм се досетила, за който никой не се е досетил… Да те спася… Защото толкова много означаваш за мен… Така съм уморена от всичко, че не мога да се държа на краката си, а ти не искаш да бъдеш до мен, когато се нуждая от помощ, защото имаш среща с някаква си Дебора, която почти не познаваш, защото тя олицетворявала някакъв проклет принцип?
Аз проговорих, сякаш от нея ме отделяха дебели твърди метални стени.
— Точно така.
Настъпи дълго мълчание на телефона. Гласът й се промени. Нямаше я ревността, нямаше я скръбта, тя бе спокойна и притихнала.
— Сбогом, Ричард. Приятно прекарване. Преди да мога да кажа благодаря за това, че бе разбрала колко важно… тя затвори.
На другия ден тя не отговаряше на телефона, на следващия — също. На третия ден се получи писмо:
Сряда вечер, 12/21
Мой скъпи Ричард,
Трудно ми е и не зная нито откъде да започна, нито как. Дълго и упорито премислях всичко, обмислих много идеи, опитвайки се да намеря начин…
Накрая ме порази една мисъл. Хрумна ми музикална метафора, посредством която можах ясно да осъзная нещата и да намеря начин поне да ги разбера, ако не и да ги приема. Иска ми се да споделя това с теб. Затова моля те да имаш търпението да изслушаш още един последен музикален урок.
Най-широко използваната форма в големите класически музикални творби е сонатната форма. Тя е в основата на почти всички симфонии и концерти. Състои се от три основни части: експозиция или встъпление, в което се въвеждат идеите, темите и различните мотиви; развитие, при което всички тези идеи и мотиви се превъплъща-ват в най-голяма пълнота и завършеност, разгръщат се, често преминават от мажорно (щастливо) в минорно (нещастно) и така отново и отново. Темите се развиват и преплитат по все по-сложен начин, докато накрая идва финалът, което е завършваща равносметка, повтаряне на основното, величествен израз на пълното, богато съзряване, до което са достигнали първоначалните хрумвания и идеи посредством разгръщането им.
Може да се запиташ по какъв начин това се отнася до нас, ако вече не си се досетил.
Аз виждам как ние сме вкопчени в една нескончаема прелюдия. В началото беше нещо истинско, една кристално чиста радост. Това е онази част на отношенията, в която ти си изключителен: забавен, чаровен, вълнуващ и развълнуван, интересен и събуждащ интерес. Това е време, когато ти се чувстваш най-спокоен и способен на обич, защото не изпитваш потребност да мобилизираш всички свои защитни механизми, и тъкмо тогава твоята партньорка прегръща едно топло човешко същество, а не гигантски кактус. Това е време, в което и двамата се чувствате щастливи и нищо чудно, че ти толкова много обичаш прелюдиите, че се стремиш да превърнеш целия си живот в серия от прелюдии.
Началните моменти обаче не могат да бъдат удължени до безкрайност; не можеш просто да подадеш една тема, след което да я повтаряш и повтаряш непрекъснато. Те трябва да се развият, да се разгърнат по-нататък. В противен случай ще отмрат от само себе си. Ще кажеш, че не е така. Но ти имаш нужда да се махнеш, да потърсиш промяна, да се срещаш с други хора, да отиваш по други места, за да се върнеш към една връзка така, сякаш е нещо ново, и да преживяваш момента на началото все отново и отново.
Ние преживяхме серия от прекомерно удължени прелюдии. Някои от тях бяха наложени от обстоятелства и работа, но въпреки това бяха неоправдано сурови и безапелационни за двама души, които са толкова близки като нас. Други бяха предизвикани от теб, за да ти дават повече възможности да се обръщаш към едни постоянно нови отношения, каквито толкова много желаеш.
Очевидно частта на развитието е анатема за теб. Защото тук, в развитието, ти може да откриеш, че всичко, с което разполагаш, е сбор от изключително ограничени представи и идеи, които са неприложими — независимо какво творческо умение влагаш в тях. Или — което от твоя гледна точка е дори по-лошо — можеш изведнъж да установиш, че си изправен пред нещо величествено, че можеш да изградиш симфония, в който случай се налага да положиш усилие: да стигнеш до дълбочината на нещата, да проникнеш в сложно преплетени мотиви, които трябва да се разработят, за да станат още по-величествени и да засияят в същинската си светлина. Предполагам, че това е аналогично на онзи момент в писането, когато една идея за книга трябва или не може да бъде разработена.