Когато бях дете, съм знаел истината. А също и когато се отказах от живота на странстващ пилот: че трябва да намеря своята извечна и единствена сродна душа, своя ангел, въплътен в жена, с която заедно да вървя по пътя на познанието и на любовта. Да намеря жената, която ще ме накара да се отърся от своя ад, ще ме предизвика и застави да се променя, да се развивам, да побеждавам, вместо да бягам.
Лесли Париш може и да не е тази жена. Тя може и да не е моята сродна душа, тръгнала да ме открие по пътя, по който я търсех и аз. Но тя е единствената… Тя притежава мисълта на Лесли с тялото на Лесли — една жена, която не извиква в мен съжаление, която не се налага да спасявам, не се налага да представям, където и да ходя. И е толкова дяволски умна, че най-лошото нещо, което може да ми се случи, е да науча твърде много неща, преди тя отново да ме напусне.
Ако един човек е жесток, мислех си, ако се отрича от живота, дори и сродната му душа няма да остане при него, и тя ще го остави сам и ще предпочете да дочака някой следващ живот, за да го срещне.
Но какво може да ми се случи, ако реша да не побягна този път? Какво имам да губя, освен своята стотонна стоманена броня, предназначена уж да ме защитава от страданията? Ако разперя криле без броня, може би ще успея да се издигна достатъчно високо, за да не бъда застигнат от куршум. Мога да отложа за някой следващ път да си сменя името, да се нарека Сандърс и да поема към Порт Дарвин!
Онзи дързък критик, на когото му бях затръшнал вратата, беше прав. Аз отворих вратата, извиних му се и го пуснах да влезе. Той обаче не каза нито дума повече.
Аз действително бях изправен пред най-големия избор в своя живот. Излишно бе да повтарям.
Възможно ли е това да е изпит, наложен ми от стотици други аспекти на моето Аз, от различни планети и времена? Може би всички са се събрали сега зад еднопосочен далекоглед и ме наблюдават с надеждата, че ще захвърля металната броня, или пък се молят да си остана такъв, какъвто съм? Дали не се обзалагат какво ще направя?
Ако бе така, трябваше да призная, че са невероятно стихнали зад далекогледа. Не се чуваше нито звук. Дори главата ми вече не бучеше.
Пътят пред мен се разклоняваше в две посоки.
Двете възможности за бъдеще, които се очертаваха пред мен, бяха два съвсем различни живота: Лесли Париш — или моята с нищо незастрашаваща ме съвършена жена.
Избирай, Ричард. Сега. Навън се спуска нощ. Коя от двете?
— Ало? Гласът й едва се чуваше, удавен сред звуци на китари и ударни инструменти.
— Лесли? Аз съм, Ричард. Зная, че е късно, но имаш ли малко време да поговорим?
Никакъв отговор. Музиката гърмеше с все сила, барабаните биеха, докато аз чаках да чуя щракването на слушалката. Аз се мъча да правя избор, помислих си, а изборът вече е бил направен; Лесли повече не се интересуваше от такива като мен.
— Да — най-сетне отвърна тя. — Почакай да спра музиката. Бях я увеличила така, защото танцувах.
Телефонът замлъкна за момент и малко след това тя отново взе слушалката.
— Здравей.
— Здравей, получих писмото ти.
— Добре. . Държах телефона и се разхождах напред-назад, без въобще да съзнавам, че се движа.
— Наистина ли искаш да скъсаш всичко просто ей така?
— Не всичко — отвърна тя. — Надявам се, че ще продължим работата си над филма. Ще ми бъде приятно да те смятам за свой приятел, ако си съгласен. Единственото, което искам да прекратя, е нараняването.
— Никога не съм искал да те нараня. Аз не мога да те нараня, помислих си. Човек не може да бъде наранен, ако не се възприема като наранен…
— И все пак боли — каза тя. — Мисля, че не съм подходяща за отворени връзки. В началото всичко вървеше добре, но после изпитахме такова щастие заедно! Преживяхме такава сърдечна радост и двамата!! Защо трябва да я сриваме заради хора, които нямат значение или заради някакви абстрактни принципи! Просто не се получи.
— Защо не се получи?
— Навремето имах една котка — каза тя. — Казваше се Амбър. Беше огромна пухкава персийска котка. Двамата с Амбър прекарвахме всяка минута, когато си бях у дома, заедно. Тя вечеряше заедно с мен, седяхме и слушахме музика заедно, спеше сгушена нощем до рамото ми. Бяхме свикнали да чувстваме настроенията една на друга. Веднъж Амбър се сдоби с котенца. Невероятно сладки. Тя им посвети цялото си време и любов, аз също. Амбър и аз вече не бяхме сами, трябваше да се грижим за котенцата и да разпределим нашата любов и на тях. Никога повече не бях толкова близка с нея след появата на тези котенца. Тя също — и то до деня, когато умря.