— Значи дълбочината на интимната ни близост с другия е обратно пропорционална на количеството на останалите хора в живота ни? — попитах аз и уплашен да не би тя да го схване като ирония, добавих: — Наистина ли мислиш, че ти и аз би трябвало да бъдем единствени един за друг?
— Да. В началото приемах многото ти приятелки. Твоя работа си беше какво правиш, когато не си с мен. Но когато се появи Дебора, принципът на Дебора, както би казал ти, изведнъж осъзнах, че харемът започва да се разширява на запад и ти имаш намерение и мен да поставиш в него. А аз не желая това, Ричард. Знаеш ли какво ме накара да разбера? Накара ме да разбера каква любов е възможна, и сега аз съм длъжна да не отстъпвам от онова, което си мислех, че имаме. Искам да бъда много близка с човек, към когото изпитвам уважение, възхищение и любов. И който изпитва същото към мен. Това, или нищо. Осъзнах, че нашите стремежи се разминават. Разминават се и нашите желания.
Престанах да кръстосвам стаята и седнах на облегалката на дивана. Навън през прозорците цареше мрак.
— А ти какво смяташ, че желая? — попитах.
— Точно онова, което имаш. Много жени, за които знаеш малко и от които не се интересуваш много. Предвзети флиртове, взаимно използвачество без шанс за любов. Точно така си представям ада. Адът е място, време, съзнание, Ричард, в което няма любов. Истински ужас! Позволи ми да остана вън от него.
Тя говореше така, сякаш е направила своя избор, а аз моя. Сякаш нямаше надежда за промяна. Не очакваше нищо, просто споделяше с мен най-висшата си истина, убедена, че аз няма да я приема.
— Изпитвах най-голямо уважение и възхита към теб — продължи тя. — Мислех си, че си най-прекрасният човек, когото съм познавала. Сега започвам да виждам неща, които не ми се ще да виждам. Бих предпочела да прекратя връзката ни с мисълта, че си прекрасен човек.
— Онова, от което се уплаших, Лесли, бе, че ние двамата с теб започнахме да гледаме един на друг като на собственост. Моята свобода за мен е също толкова важна, колкото…
— Свобода за какво? — рязко ме прекъсна тя. — Свободата да не бъдеш близък с никого ли? Свободата да не обичаш? Свободата да се отказваш от радостта в името на неутолимостта и скуката? Прав си… Ако бяхме останали заедно, аз не бих приела да имаш подобна свобода.
Добре казано! — помислих си аз, сякаш думите й бяха шахматен ход.
— Ти много добре ми показа… — казах аз. — Сега осъзнавам какво си имала предвид. Благодаря.
— Няма защо — отвърна тя.
Преместих телефона. Сигурно един ден ще се намери мъдър човек да изобрети телефон, който да можеш да държиш удобно в ръка повече от минута.
— Мисля, че имаме много да си кажем. Не можем ли да се видим и да поговорим? Пауза, след което:
— По-скоро не. Нямам нищо против да поговорим по телефона, но бих предпочела да не те виждам лично известно време. Надявам се, разбиращ.
— Разбира се, няма проблеми — отвърнах аз. — Ако предпочиташ да прекъснем?
— Не. Мога да остана на телефона.
— Не разбираш ли, че ние с теб продължаваме да бъдем много близки? Никога не съм срещал жена като теб. А доколкото схващам, идеята ти за приятелство значи по някое любезно писмо и ръкостискане в края на всяка отчетна година. Тя се разсмя.
— Е, не чак толкова зле. Ръкостискане в полугодието. Всъщност в тримесечието, след като сме толкова добри приятели. От това, че любовта ни не се оказа трайна, Ричард, не следва, че е провалена. Мисля, че всеки от нас научи от нея онова, което беше необходимо.
— Свободата, за която говоря — казах аз, — до голяма степен означава свобода да се променящ, да бъдеш следващата седмица различен от онова, което си днес. Ако двама души се променят в различни посоки…
— Ако се променяме в различни посоки — каза тя, — то и без това няма да имаме никакво бъдеще заедно, не е ли така? Аз мисля, че е напълно възможно за двама души да се променят заедно, да израстват заедно и да се обогатяват един друг, а не да се ограбват. Сборът на един и още един, ако те са подходящи един за друг, може да бъде равен на безкрайност! Но толкова често се случва така, че единият повлича другия надолу; единият желае да се издигне като балон, а другият увисва на него като мъртво тегло. Винаги съм се питала как ли би изглеждало, ако двама души, мъж и жена, пожелаят да се издигнат като балони заедно!
— А ти познаваш ли подобни двойки?
— Малко — отвърна тя.
— Познаваш ли изобщо някои?
— Две-три.
— Аз не познавам такива — казах й. — Е… познавам една. Измежду всички хора познавам една щастлива брачна двойка. Всички останали са… или жената е прекрасна, а мъжът й е в тежест, или е обратното, а понякога и двамата са мъртъв товар. Два балона са нещо твърде рядко.