— Мислех си, че ние можем да бъдем — каза тя.
— Щеше да е много хубаво.
— Да.
— Какво смяташ, че трябва да се направи? — запитах аз. — Какво би могло да ни върне отново заедно, както преди?
Почувствах, че иска да каже „Нищо“, но се въздържа, за да не прозвучи твърде безцеремонно. Тя се замисли какво да отговори и аз търпеливо я изчаквах, не исках да я карам да бърза.
— Заедно, както преди, не смятам, че можем да бъдем повече. Аз не искам това. Опитах се с всички сили да се променя, дори опитах да излизам с други мъже, докато тебе те нямаше, за да видя ще мога ли да балансирам твоята съвършена жена с моя съвършен мъж. Нищо обаче не се получи. Скука, скука, скука. Глупава загуба на време. Аз не съм едно от твоите момиченца, Ричард — бавно продължи тя. — Промених се дотам, докъдето желая да се променям. Ако искаш да бъдеш близък с мен, твой ред е да се промениш.
Настръхнах.
— А как ми предлагаш да се променя?
Сега ще стане нещо ужасно, ако ми предложи да направя нещо неприемливо — помислих си, — по-лошо не би могло и да бъде.
Тя помисли известно време.
— Бих предложила любов единствено между нас двамата, между теб и мен, без трети лица. Един шанс да проверим дали сме два балона.
— Да не бъда свободен… Така изведнъж да престана да се виждам с жените, с които общувам?
— Да. Да престанеш да се виждаш с всички жени, с които спиш. Да нямаш никакви други любовни връзки.
Сега аз на свой ред замълчах, а тя тихо остана да чака на линията. Почувствах се като заек, хванат натясно от ловците. Познавах мъже, които бяха приели подобни условия и горчиво съжаляваха. Бяха дълбоко наранени, едва успели да оцелеят.
Но аз се чувствах с Лесли толкова различно. Единствено с нея можех да бъда такъв, какъвто искам да бъда. Не се притеснявах, не се чувствах неловко. Възхищавах се от нея, научавах от нея много неща. Ако тя искаше да ме научи да обичам, можех поне да й дам един шанс.
— Ние сме толкова различни, Лесли, ти и аз.
— Различни сме, но сме и еднакви. Ти си мислеше, че няма да можеш да размениш и дума с жена, която не обича да лети, аз не можех да си представя, че мога да прекарвам времето си с мъж, който не обича музика. Не ти ли се струва, че не е толкова важно да си приличаме, колкото да желаем да се опознаем? Тъкмо защото сме различни, можем да имаме удоволствието да споделяме своите светове и да отдаваме своята любов и вълнение един на друг. Ти можеш да се научиш да слушаш музика, аз мога да се науча да летя. И това е само началото. Мисля, че то ще продължи, докато сме живи.
— Нека да помислим — казах аз. — Да помислим. Ние и двамата сме били женени и почти женени, носим белезите от това, обещали сме пред себе си да не допускаме повече същата грешка. Не виждаш ли някакъв друг начин да бъдем заедно, без да се опитваме… Без да се опитваме да създаваме брак?
— Ти какво предлагаш? — попита тя.
— Ние се чувствахме доста добре, Лесли, и досега.
— Доста добре не е достатъчно. Аз мога да бъда доста по-добре, когато съм сама. Мога да живея прекрасно и без да те слушам да си търсиш извинения, за да избягаш, да ме отблъскваш, да си изграждаш стени срещу мен. Или ще бъда единствената ти любовница, или няма да бъда твоя любовница въобще. Опитах половинчатата връзка с теб и не се получи — поне за мен не.
— Толкова е трудно, бракът налага толкова ограничения…
— И аз мразя брака, Ричард, не по-малко от теб, когато той прави хората скучни, когато ги превръща в измамници, когато ги затваря в клетка. Аз съм устоявала да не попадна в такъв брак много по-дълго от теб; шестнайсет години минаха, откакто съм се развела. Но аз се различавам в едно — убедена съм, че е възможен брак, който да прави хората по-свободни, отколкото когато са сами. Малко вероятно е ти да разбереш това, но аз си мисля, че ние двамата можехме да имаме такъв брак. Само преди час си мислех, че такъв шанс не съществува. Не допусках, че ще се обадиш.
— Е, хайде сега. Знаела си, че ще се обадя.
— Ни най-малко — каза тя. — Бях сигурна, че ще захвърлиш писмото ми и ще поемеш нанякъде със своя самолет.
Пророчица — помислих си аз. Върнах се отново към представата как се опитвам да избягам в Монтана. Активни занимания, нова обстановка, нови жени. Но всичко това ми изглеждаше досадно още щом си помислех за него. Опитвал съм вече, казах си, зная как се чувствам, познавам това състояние в пълни подробности. То нито ме вълнува, нито ме променя, нито има някакво значение за мен. Едно действие, което нищо не значи. Издигам се със самолет, летя… и какво от това?