— Не бих тръгнал, без да се сбогувам. Нямаше да ми е приятно да те оставя така, както си ми ядосана.
— Не съм ти ядосана.
— Хм. Трябва да си ядосана поне малко, за да прекъснеш най-красивото приятелство, което някога съм имал.
— Чуй ме, Ричард: Аз не съм ти ядосана. Онази вечер бях бясна и отвратена. После ми стана тъжно и плаках. Но след това престанах да плача и дълго мислих и накрая разбрах, че ти си този, който най-добре знае как да живее живота си. И ще продължиш да живееш така, докато се промениш, и че никой не може да промени това освен ти самият. Как мога да ти бъда ядосана, когато правиш най-доброто, на което си способен?
Топла вълна обля лицето ми. Колко трудно достижима мисъл, изпълнена с такава любов! Тя да разбере в такъв момент, че правех най-доброто, което можех! Кой друг на света би могъл да разбере това? В изблик на уважение към нея аз се усъмних в себе си.
— Ами ако не правя най-доброто?
~ В такъв случай съм ти ядосана.
Тя едва не се разсмя при тези думи и аз малко си по-отдъхнах, седнах на дивана. Щом може да се смее, още не е настъпил краят на света.
— Можем ли да напишем един договор, в който да изложим ясно и внимателно какви точно промени искаме един от друг?
— Не зная, Ричард. Струва ми се, че се опитваш да се изплъзнеш, но проблемът е твърде важен, за да си го позволим. Увъртанията и твоята литания от заучени фрази и изтъркани защитни клишета — не искам да се връщам повече към това. Ако ти се налага да се защитаваш срещу мен и ако ще трябва непрекъснато да доказвам, че можеш да ми се довериш, че те обичам, че няма да те нараня, нито да те унищожа или да те накарам да умреш от скука — това би било твърде много за мен. Мисля, че ме познаваш добре и знаеш какво изпитваш към мен. Ако се страхуваш, значи се страхуваш. Дадох ти възможност да си отидеш и смятам, че така е добре, наистина. Да оставим нещата дотук. Ще продължим да бъдем приятели, нали?
Замислих се над думите й. Бях свикнал винаги аз да бъда правият, да побеждавам във всеки спор. В случая обаче, колкото и да се опитвах да открия някакво про-пукване в логиката й, не можех. Аргументите й биха пропаднали само ако се опитваше да ме излъже, да ме уязви, да ме измами или унищожи. А аз не можех да допусна такова нещо. Знаех, че ако е в състояние да причини зло на някой друг, един ден ще бъде, в състояние да го причини и на мен, а аз никога не я бях виждал да мами или да иска да причини болка на някого, дори и на хора, които са били жестоки с нея. Беше им простила, на всички до един, не хранеше лоши чувства.
Ако в този момент си бях позволил да изрека думата, щях да й кажа, че я обичам.
— И ти правиш най-доброто, на което си способна, нали? — казах аз.
— Да, така е.
— Не ти ли се струва странно, че можем — ти и аз, да сме изключение, когато почти никой не успява да постигне интимна близост? Без крясъци, без затръшнати врати, без загуба на уважение, без права над другия, без скука?
— А ти не мислиш ли, че си един изключителен човек? — каза тя. — Не мислиш ли, че аз също съм изключителен човек?
— Не съм срещал друга като теб — казах аз.
— Ако съм .ти ядосана, не виждам нищо нередно в това да крещя и да тряскам врати. Ако съм много ядосана, мога да хвърлям и предмети. Това обаче не означава, че не те обичам. Но ти не можеш да разбереш, нали?
— Не. Не може да има такъв проблем, който да не се разреши при спокойно и разумно обсъждане. Ако не съм съгласен с теб, не мога ли да кажа: „Не съм съгласен, Лесли, по такава и такава причина“? И тогава ти да кажеш: „Точно така, Ричард, сега разбирам, че си прав.“ Ето, така могат да се разрешават нещата — без парчета от съдове, които трябва да събираш от пода, без да ти се налага да поправяш вратите.
— Това би било чудесно — каза тя. — Но аз крещя, когато се боя и ми се струва, че не искаш да ме чуеш. Дори и да чуваш думите ми, не желаеш да вникнеш в тях и аз започвам да се боя, че вършиш нещо, което може и двама ни да нарани и после да съжаляваме. И ако виждам начин да избегна това, а ти не чуваш, тогава се налага да повиша глас, за да те накарам да чуеш!
— Искаш да кажеш, че ако те чувам, няма да трябва да викаш?
— Да, вероятно няма да се налага да викам — каза тя. — А дори и да викам, то е само за минути. Изливам гнева от себе си и се успокоявам.
— Докато аз в това време треперя, скрит зад завесите…
— Ако не искаш да се гневя, Ричард, тогава не ме ядосвай! Аз съм твърде спокоен и уравновесен човек. Не съм взривно устройство, което избухва при най-малкото докосване, но ти си един от най-големите егоисти, които някога съм познавала! Ако не беше моят гняв, ти отдавна вече щеше да си ме смачкал. Гневът е потребен, за да даде на човек да разбере къде трябва да спре.