— Но нали аз те предупредих, че съм егоист, още много отдавна — казах аз. — Обещах ти, че винаги ще действам в съответствие със своите интереси и се надявам и ти да постъпваш така…
— Спести ми определенията си, моля те! — прекъсна ме тя. — Само ако успееш да се научиш да не мислиш толкова за себе си, можеш един ден да постигнеш щастие. Докато в твоя живот няма място за друг човек, който да бъде толкова важен за теб, колкото си ти самият, винаги ще си останеш самотен, неудовлетворен и объркан…
Продължихме да говорим часове наред, сякаш любовта ни бе обхванат от ужас беглец, който се е надвесил от ръба на дванайсетия етаж, с широко отворени очи, и е готов всеки момент да скочи долу, ако не се опитаме да го спасим.
Трябва да продължим да говорим, мислех си, докато говорим, тя няма да ритне перваза и с вик да полети към паважа. И двамата не искахме, бегъл ката да оживее, ако не се освести и изпълни със здрав смисъл. Всеки коментар, всяка идея, която споделяхме, бе като вятър, духнал в улука — понякога нашето бъдеще насмалко щеше да падне на улицата, понякога отново се закрепваше за перваза.
Колко много неща щяха да умрат, ако то падне! Онези съкровени часове, откъснати от времето, когато ние бяхме всичко един за друг, и аз притаявах дъх от удивление пред тази жена; всички те нямаше да доведат до нищо и по-лошо от нищо: те водеха до тази ужасна загуба.
Тайната да откриеш човека, когото да обикнеш, беше ми казала тя веднъж, е в това да намериш човека, когото да харесаш. Ние бяхме прекрасни приятели дълго преди да станем любовници. Аз я харесвах, възхищавах й се, доверявах й се, истински й се доверявах! А сега толкова много неща бяха поставени на карта.
Ако нашата бегьлка се подхлъзне и падне, две укита ще бъдат мъртви, мъртъв ще бъде Прасчо, сграбчил сметанов сладолед, магьосницата, богинята; Банта щеше да умре, шахът, филмите и слънчевите залези щяха завинаги да изчезнат. Пръстите й, пробягващи по клавиатурата. Никога повече няма да слушам музиката на Йохан Себастиан, никога повече няма да успея да чуя скритите му хармонии, защото съм се научил да ги чувам от нея, никога нямаше да решавам музикални загадки, нямаше да мога да погледна цветя, без да си спомня за нея, никога няма да имам толкова близък човек. Ще си изградя още стени с шипове на върха и още стени отвътре с още шипове…
— Твоите стени не са ти нужни, Ричард! — извика тя. — Ако не се видим никога повече, нима няма да разбереш, че тези стени не те защитават? Те те изолират!
Тя се опитва да ми помогне — помислих си аз. В последните минути, в които се разделяме, тази жена иска да ме накара да разбера. Нима е възможно да се разделим?
— А Прасчо… — каза тя, — …Прасчо няма защо… няма защо да умира… Всеки единайсети юли, обещавам ти… аз ще правя шокладов сладолед и горещ кар… горещ карамел… И ще си спом… моя толкова скъп Прасчо…
Гласът й пресекна; чух как притисна слушалката във възглавницата. О, Лесли, недей — мислех си аз, заслушан в задушаващата тишина, предизвикана от пухените пера. Наистина ли трябва да изчезне нашият вълшебен град за двама като мираж, появил се веднъж в живота, само за да се изгуби отново сред смога и делника на света? Кой е онзи, който се опитва да ни убие двамата?
Ако външен човек се опиташе да се вмъкне помежду ни и да ни раздели, ние щяхме да го издращим и разкъсаме, да го изпратим по дяволите. Това, което ставаше сега, бе предизвикано от нас самите, външният човек бях аз!
Ами ако сме сродни души — помислих си, докато тя ридаеше, ако сме се търсили цял живот, за да се докоснем и споделим за миг любовта, която може да бъде постигната на земята, и ето че сега заради моите страхове ще се разделим, за да не се срещнем никога повече? Нима до края на дните си ще остана да търся единствената жена, която вече съм открил и която се боях да обичам?
Какво невероятно съвпадение! — мислех си аз, да се срещнем в момент, когато никой от нас не е женен, нито обвързан с някого; когато никой от нас не е принуден всяка секунда да се бори с необходимостта, не е зает да играе или пише, или пътува, не е отдаден на други търсения, нито сляпо увлечен в нещо. Срещнали сме се на една и съща планета, по едно и също време, срещнали сме се на една и съща възраст, възпитани сме в една и съща култура. Ако срещата ни се бе състояла по-рано, нищо нямаше да се получи… Ние всъщност се срещнахме преди години и преминахме един покрай друг в асансьора — но тогава времето не е било подходящо и никога повече няма да бъде.
Аз крачех напред-назад, доколкото ми позволяваше кабелът на телефона. Ако след десет или двайсет години реша, че не е трябвало да я пусна да си върви, къде ли щеше да бъде тя тогава? Ако се върна след десет години и кажа: Лесли, съжалявам, може да открия, че тя е мисис Лесли Париш-Някоя си. Ами ако изобщо не я открия? Ако заваря къщата празна и тя се е преместила, без да остави адрес? Ако загине, убита от нещо, което никога не би я убило, ако аз не замина утре със самолета?