— Извинявай — каза тя и се върна на телефона, изтрила сълзите си. — Аз съм глупачка. Ще ми се понякога да мога да се владея като теб. Ти умееш така добре да се сбогуваш, сякаш разделите не значат нищо.
— Всичко зависи от това какво ни ръководи — обясних аз, щастлив, че мога да сменя темата. — Ако се оставим на емоциите, такива моменти не са особено приятни.
Тя въздъхна:
— Не, не са особено приятни.
— Когато си представиш бъдещето, например че утрешният ден е настъпил или следващият месец, как се чувстваш? — попитах аз. — Когато се опитам да го направя, аз никак не се чувствам по-добре без тебе. Представям си какво е да си сам, да нямаш никого, с когото да си говориш часове наред по телефона, да навъртиш сто-доларова сметка за телефонен разговор в същия град. Толкова много ще ми липсваш!
— Ти също ще ме липсваш — каза тя. — Ричард, но как можеш да накараш някого да види онова, което го чака зад ъгъла, до който още не е стигнал? Единственият живот, който си струва да живееш, е животът, в който има нещо магическо, каквато е нашата връзка! Какво ли не бих дала, за да те накарам да видиш какво ни предстои… — тя замълча, търсейки какво още може да каже. — Но ако ти не го виждаш, значи то не съществува, не е ли така? Дори ако аз мога да го видя, то реално не съществува.
Гласът й звучеше уморено, смирено. Тя щеше всеки момент да затвори слушалката.
Не зная дали защото бях уморен или уплашен, или и двете, никога няма да зная защо — без никакво предупреждение — нещо се скъса в мен. Нещо от главата ми излезе на свобода, нещо дълбоко нещастно.
РИЧАРД! — простена то. — КАКВО ПРАВИШ? ДА НЕ БИ ДА СИ ПОЛУДЯЛ? ДА НЕ БИ ДА СИ ЗАГУБИЛ УМА СИ? Това, което виси на перваза, не е някаква си метафора, това си ТИ! Това е твоето бъдеще и когато то се откъсне и падне, ти ще си ЗОМБИ. Ще бъдеш един мъртъв човек, който отброява времето, докато се самоубие наистина! Опитваш се да играеш игри с нея вече девет часа по телефона. ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ СИ ДОШЪЛ НА ТАЗИ ЗЕМЯ, ЗА ДА СИ ЛЕТИШ СЪС САМОЛЕТИТЕ ЛИ? Ти, нагло копеле, си дошъл тук, за да се научиш какво е ЛЮБОВ! Тя е твоя учителка и след двайсет и пет секунди ще затвори телефона и ти няма да я видиш никога повече! Какво ей седнал тук, идиот такъв! Още десет секунди и нея няма да я има! Две секунди! ГОВОРИ!
— Лесли — казах аз. — Ти си правата. Аз греша. Искам да се променя. Опитахме моя начин и нищо не се получи. Нека опитаме твоя. Никаква съвършена жена, никакви стени няма да издигна срещу теб. Ще бъдем само ти и аз. Да видим какво ще се получи. На линията тишина.
— Сигурен ли си? — каза тя. — Наистина ли си сигурен, или само говориш така? Защото, ако е само на думи, ще стане още по-зле. И ти го знаеш, нали?
— Зная го. Сигурен съм. Можем ли да поговорим? Отново мълчание.
— Разбира се, че можем, уки. Защо не затвориш и не дойдеш тук, ще закусим.
— Добре, скъпа — казах аз. — Доскоро. . Когато тя затвори, аз казах на празната слушалка:
— Аз те обичам, Лесли Париш.
В абсолютно уединение, когато никой не ме чуваше, тези думи, които толкова бях презирал и никога не из-ползвах, прозвучаха истинно като светлина.
Оставих слушалката.
— ПОЛУЧИ СЕ! — извиках аз в празната стая. — ПОЛУЧИ СЕ!
Нашата бегълка бе отново в обятията ни, спасена от ръба, на който висеше. Чувствах се лек като планер, пуснат в стратосферата.
Има едно алтернативно Аз в този момент, мислех си, което тръгва по съвсем друг път. Свива наляво по пътя, по който аз поех надясно. В този момент, в едно различно време, Ричард от тогава затваряше слушалката на Лесли от тогава след час или след десет часа, а може би дори въобще не й беше позвънил. Бе пуснал писмото в кошчето, взел такси до летището, бе влязъл в самолета и полетял на североизток в коридор девет-хиляда-пет и полетял за Монтана. А след това, когато се опитах да разбера какво е станало с него, пред очите ми се спусна мрак.
Не мога да го направя — каза тя. — Опитвам се, Ричи, уплашена съм до смърт, но се опитвам. Започвам превъртането, спускаме се право надолу и се превъртаме и тъкмо тогава аз губя съзнание! Когато отново дойда на себе си, вече летим хоризонтално и Сю ми говори: „Лесли! Добре ли си?“ — тя гледа към мен, потисната и обезкуражена. — Как може да ме научи да се превъртам, при положение че припадам?