За вечеря се обличахме в най-хубавите си дрехи, на масата винаги имаше цветя, запалвахме свещ; говорехме и слушахме музика, докато свещите догаряха.
— Досадата между двама души — каза тя една вечер — не се дължи на това, че са заедно във физическия смисъл. Тя се дължи на това, че са разделени духовно и мисловно.
Съвсем очевидна за нея, тази мисъл толкова ме впечатли, че аз си я записах. Засега, казах си, ние нямаме причина да се тревожим, че може да изпитаме досада. Но човек никога не може да е сигурен за бъдещето.
Дойде и този ден, когато аз я гледах от земята как ще се срещне с дракона. Гледах как буксирният самолет с рев издига в небето нейния тренировъчен планер за поредното занимание по превъртане. Само след минути планерът като бял кръст се спусна от буксира над главите ни, сам и безшумен. Забави ход, спря във въздуха и изведнъж носът се обърна надолу, крилете се превъртяха като прозрачно яворово семенце, което падаше ли, пада-ще — след това съвсем леко спря да се превърта, престана да пада, забави ход, задържа се във въздуха, след което отново започна превъртанията.
Лесли Париш, която доскоро бе затворничка на своя страх от леки самолети, днес управляваше най-лекия от всички възможни самолети и му даваше най-трудните команди: превъртания вляво, превъртания вдясно, полуобръщане и връщане, три обръщания и връщане; спускане до минимална височина, след което полет към пистата и приземяване.
Планерът се докосна до земята, понесе се леко на единственото си колело към очертаната с бяла вар линия върху неасфалтираната писта и спря на няколко фута от линията. Лявото крило постепенно се наклони надолу, докато се опря о земята и изпитанието свърши.
Аз се втурнах към нея по пистата и отдалеч чух триумфиращ вик от кабината — инструкторът й се радваше.
— Ти успя! Направи превъртанията сама, Лесли! Ура!
Люкът се отвори и тя излезе оттам с усмивка на уста и свенливо погледна към мен, за да чуе какво ще кажа. Аз целунах усмивката й.
— Съвършен полет, уки, перфектни превъртания!
Гордея се с теб!
На другия ден тя вече летеше сама.
Каква радост и очарование се крие в това да стоиш отстрани и да гледаш как най-скъпият ти човек излиза на сцената сам! Едно ново съзнание бе встъпило в тялото й и унищожило звяра на страха, който я бе тормозил и плашил цели десетилетия. Това съзнание сега грееше на лицето й. В морскосините й очи проблясваха златисти искри, които танцуваха като електричество над електрическа централа. Тя е самата сила, помислих си аз. Никога недей да забравяш, Ричард: жената, която стои пред теб, не е обикновена жена, тя не е конвенционално човешко същество и ти не бива никога да забравяш това!
Аз не се справях така успешно с моите изпитания, както тя с нейните.
Понякога, съвсем без причина, ставах студен с нея, мълчалив, отблъсквах я, без да зная защо.
В такива моменти тя страдаше и ми го казваше.
— Днес се държа грубо с мен! Говореше си с Джек, когато се приземих и се затичах да дойда при вас, а ти ми обърна гръб, сякаш не бях там. Всъщност бях там, но ти не искаше да бъда!
— Моля те, Лесли! Не съм знаел, че си там. Ние просто си говорехме. Трябва ли всичко да спре в твоя чест?
Всъщност знаех, че се е приближила, но реагирах, сякаш е паднало листо или лек ветрец, духнал наоколо. Защо се ядосвах, че това й е направило впечатление?
Случваше се и други пъти. След разходките, музиката, летенето, светлината на свещ — аз по навик започвах отново да си изграждам стени и да се затварям хладен между тях, да си слагам старата броня, която ме отделяше от нея. В такива моменти тя не толкова се ядосваше, колкото натъжаваше.
— О, Ричард! Нима си прокълнат с демон, който мрази любовта! Ти обеща да премахнеш преградите. Недей да спускаш нови помежду ни!
Излизаше от караваната и се разхождаше сама в тъмното до пистата. Изминаваше цели мили, кръстосвайки напред-назад.
Не съм прокълнат с никакъв демон — мислех си аз.
Щом се разсея за малко, и тя веднага е готова да твърди, че съм бил прокълнат. Защо трябва всичко да преувеличава?
Безмълвна, потънала в мислите си, когато се връщаше, тя пишеше в дневника си часове наред.
Настъпи седмицата за подготовка на състезанието по планеризъм и ние решихме да участваме. Аз щях да пилотирам, а Лесли да поеме командата на земното обслужване. В пет, сутринта ставахме, за да измием и лъснем планера, преди сутрешната температура да е станала сто градуса. Закарвахме планера на мястото му на пистата, наливахме в крилете воден баласт. Лесли пържеше кърпи с лед около врата ми до последната минута, застанала на слънце.