След като излитах, тя поддържаше постоянна връзка с мен по радиостанцията, докато пътуваше до града за продукти и вода, готова всеки миг да се притече на помощ, ако аз се видех принуден да кацна на сто мили разстояние. Когато се приземявах, посрещаше ме с разхладителни напитки и ми помагаше да върна планера на мястото му за нощуване. След това се превръщаше в Мери Кинозвездата, сервираше вечерята на светлината на свещите и изслушваше всичките ми приключения през деня.
Беше ми споменавала навремето, че не може да понася горещината, но сега не показваше и следа от нещо подобно. Работеше като пехотинец в пустиня, без никаква почивка пет дни наред. Постигахме изключителни резултати в практиката и в много голяма степен това се дължеше на нея. Тя беше съвършена като приземен екипаж, както и във всичко друго, което решеше да бъде.
Защо ли точно в този момент избрах, за да се отдалеча от нея? Малко след като ме бе посрещнала при кацането, аз за пореден път се оградих с моите стени. Заговорих с останалите пилоти и дори не забелязах, че си е отишла. Наложи ми се сам да издърпам планера, което никак не беше леко на това слънце, но бе улеснено от гнева ми, загдето си е отишла.
Когато влязох в караваната, намерих я легнала на пода, смазана от изтощение.
— Привет — казах аз, съсипан от умората. — Много ти благодаря за помощта. Никакъв отговор.
— Тя бе съвсем навременна след толкова тежък полет.
Нищо.Тя лежеше на пода и отказваше да говори.
Сигурно е забелязала, че леко съм се отдалечил от нея, тъй като можеше да чете мислите ми, и това я амбицирало.
Тези игри на мълчание са глупаво нещо, казах си аз. Ако нещо й е неприятно или я безпокои, защо просто да не ми каже? Е, щом не иска да говори, и аз няма да говоря.
Прескочих я и включих климатичната инсталация, изтегнах се на кушетката, отворих някаква лека книжка и се зачетох, като в същото време си мислех, че нашата връзка едва ли има голямо бъдеще, ако тя смята да продължава да се държи по този начин.
След известно време се размърда, след още известно време стана, безкрайно изтощена и едва се дотьтра до банята. Чух как по тръбите потече вода. Прахосваше водата, защото знаеше, че мъкна всяка капчица от града и сам пълня резервоарите на караваната. Щеше й се да ми създава работа.
Водата спря.
Оставих книгата. Тя самата толкова великолепна и чудото на нашето семейство в тази пустош — дали всичко това нямаше да се разпадне сред разлагащите киселини, останали от моето минало? Не мога ли да се науча да й прощавам греховете? Понякога не ме разбираше и се чувстваше наранена. Нима не мога да се държа като зрял човек и да й простя? .
От банята не се чуваше нито звук. Горкичката тя, сигурно плачеше.
Приближих към малката врата и почуках два пъти.
— Извинявай, уки — казах. — Прощавам ти…
— ККККАААКВОО!!!
Отвътре сякаш изрева див звяр. Бутилки се разпадаха на парчета, запокитени в дървенията; кани, четки, сушоари се разлетяха на всички страни.
— ПРОКЛЕТ (ТРЯС!) ИДИОТ! МРАЗЯ (ФРАС!) ТЕ! НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ВИЖДАМ!
АЗ ЛЕЖА (ТРЯС!) НА ПОДА ПОЛУМЪРТВА, А ТОЙ, ИДИОТЪТ, МИНАВА ОТГОРЕ МИ! ЕДВА НЕ УМРЯХ ОТ СЛЪНЧЕВ УДАР ДА СЕ ЗАНИМАВАМ С ТВОЯ ПРОКЛЕТ ПЛАНЕР, А ТИ ДА МЕ ОСТАВИШ ДА СИ ЛЕЖА НА ПОДА И ДА СИ ЧЕТЕШ КНИЖКА! И ДА УМРА, НЯМА ДА СЕ ТРОГНЕШ! (ТРЯС, ПРАС!) Е, ДОБРЕ, И АЗ НЕ ДАВАМ ПУКНАТА ПАРА ЗА ТЕБ, РИЧАРД ДЯВОЛСКИ БАХ! МАХАЙ СЕ, МАХАЙ СЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ОТТУК, ОСТАВИ МЕ САМА, ЕГОИСТИЧНО… ПРАСЕ ТАКОВА! (ФРАС!)
Никога; никой; в моя живот; не ми е говорил по този начин. Не съм виждал никой да реагира така. Тя хвърля предмети в мое присъствие!
Отвратен и ядосан, аз тръшнах вратата на караваната и хукнах към „Майърс“, който бе паркиран на слънце. Жегата беше така неотстъпна, както мравки, плъзнали по тялото, но аз едва я забелязвах. Но какво й ставаше? Заради нея аз се отказах от моята съвършена жена! Какъв глупак съм бил!
Когато работех като странстващ пилот, получех ли фобия от тълпи, моят лек бе съвсем прост — отлитах и оставах сам. Това се бе оказало толкова ефикасно, че започнах да го използвам и когато получех фобия от някой човек, която лекувах също така успешно. Ако някой не ми харесваше, напусках го и не помислях за него.
В повечето случаи тази система работи успешно — заминаването е мигновен лек за всяка рана, която ти е нанесена от друг. Освен, разбира се, в един на милион от случаите, когато човекът, който те наранява, се окаже твоята сродна душа.
Имах чувството, че ме разпъват. Единственото, което желаех, бе да бягам ли, бягам. Да скоча в самолета, да запаля мотора, без да проверявам какво ще бъде времето, без да се интересувам от нищо — просто да насоча самолета в каква да е Посока, да надуя газта до край и ДА СЕ МАХАМ! Да се приземя някъде, все едно къде, да налея гориво и отново да запаля мотора и ДА СЕ МАХАМ!