— Да, зная.
Лицето й с прекрасните й черти сега беше безизразно… Мисълта й явно трескаво работеше, тя преценяваше светкавично всичко: доводи, предположения, възможности, алтернативи.
Мислех си, че е трябвало да очаква, че рано или късно това ще се случи. Циничният разрушител вътре в мен, този вампир в моето съзнание, се бе съмнявал, че нашият експеримент може да трае дори и две седмици, а ето че утре се навършваха шест месеца, откакто се бяхме заселили в тази каравана, без да сме прекарали и два дни далеч един от друг. От развода си досега не бях прекарвал и шест дни с една жена. Въпреки всичко време беше за известна почивка.
— Лесли, моля те да разбереш. Какво толкова лошо има в това да бъдем далеч един от друг понякога? Най-убийственото нещо в брака е…
— О, Боже, той отново започва с неговите сапунени мехури. Ако трябва да изслушам добре познатата стара песен с всички аргументи в полза на това да не обичаш… — тя вдигна ръка, за да прекъсне протестите ми: — … Зная, че мразиш думата любов, зная, че хиляди пъти си ми казвал, че тя е изпразнена от съдържание — зная това! Но аз я използвам тъкмо сега!… Ако ще трябва да изслушам старата песен, която си знаеш, за да не обичаш никого освен Небето и твоя самолет, ако трябва пак да я слушам, ще започна да викам!
Аз седях притихнал и се опитвах да се поставя на нейно място, но все не успявах. Какво толкова лошо има в това да се откъснем за малко един от друг, да си дадем почивка? Защо възможността да не бъдем заедно за известно време й вдъхваше такъв ужас?
— Да викаш, означава да повишиш тон — казах аз с усмивка, като се опитвах да се надсмея над собствените си свещени правила, надявайки се, че ако е възможно да погледнем на нещата с усмивка, значи не всичко е толкова страшно.
Тя обаче не се усмихна.
— Стига с твоите проклети правила! Докога, Господи, докога смяташ да влачиш целия този баласт със себе си? В мен се надигна пристъп на гняв.
— Ако не бяха истина, нямаше да те занимавам с тях. Не виждаш ли? Това са важни неща за мен; за мен те са истина; те са част от моя живот! И, моля те, мери си приказките!
— А, значи ти ще ми кажеш какво да приказвам! Ще приказвам каквото си искам, дявол да го вземе!
— Ти си свободна да си го приказваш, Лесли, но аз не съм длъжен да те слушам…
— О, така ли! С тъпата си гордост!
— Ако има нещо, което не мога да понасям, това е да се отнасят към мен без капчица уважение!
— А ако има нещо, което аз да не понасям, това е да бъда ИЗОСТАВЯНА!
Тя зарови лицето си в ръце и косите й се посипаха като златист водопад, за да скрият страданието й.
— Изоставяна ли? — казах аз. — Но, уки, аз не смятам да те изоставям! Казах само…
— Но го правиш! А аз не понасям… да бъда изоставяна…
Думите й едва се чуваха, задавени от ридания, едва стигаха до мен през пръстите и златото на косите й.
Аз преместих масата и седнах до нея на леглото. Опитах се да придърпам до себе си тялото й, свито на кълбо, и да я прегърна. Тя не помръдна, не спря да ридае.
В този миг се бе превърнала в някогашното момиченце, което никога не беше я напускало — момиченцето, което навремето се е почувствало изоставено, жестоко изоставено, завинаги изоставено след развода на родителите й. Оттогава насам родителите й се бяха събрали отново, тя ги обичаше и двамата, но раните на детството никога не бяха изчезнали.
Лесли бе си пробивала път, за да стане това, което е в момента, съвсем сама, живяла бе сама, била е щастлива сама. Сега, след като прекарахме толкова много щастливи месеци заедно, тя бе започнала да мисли, че се е освободила от тази страна на своята личност, която бе свързана със самотата. И тя си имаше своите стени и в момента аз бях допуснат сред тях.
— Аз съм тук, уки — обърнах се към нея. — Тук съм.
Права е, че съм горд, помислих си. При най-малкия проблем веднага съм готов да се защитавам, забравяйки какво преживява тя. Колкото и силна и умна да е, все пак се страхува.
В Холивуд е получавала далеч повече внимание, отколкото съм получавал аз когато и да било. В деня след нашия деветчасов телефонен разговор тя напусна приятели, агенти, студиа, политика. Напусна ги, без да се сбогува, без никакви обяснения, без да знае дали ще се върне скоро или никога. Просто ги напусна. Поглеждайки на запад, можех да усетя въпросите, които се носят над града, който бе оставила: Какво стана с Лесли Париш?
Сега тя е в центъра на пущинаците. На мястото на скъпата й стара котка, която почива в мир, сега я заобикалят съвсем не толкова приятни змии и скорпиони, пясъци и скали. Непосредственият й свят е суровият свят на полетите. Тя бе заложила на карта всичко. Отказала се бе от Холивуд, доверяваше ми се изпяло в тази сурова земя, където нямаше друга защита освен силата на онази топлота, която ни обгръщаше и двамата, когато бяхме щастливи заедно.