Риданията й стихнаха, но тя все още лежеше свита на кълбо, цялата вдървена насреща ми.
Никак не ми се иска да я разплаквам, но тя сама си е виновна! Нали се споразумяхме, че това е експеримент. В споразумението ни не влизаше това да не можем да прекарваме по няколко седмици сами. Когато се вкопчва в мене така, тя не ми дава право на свобода да бъда където искам. И така сама ме тласка да я напусна. Толкова е умна, нима не може да разбере един прост факт? Затвориш ли човека в килия, той мигновено пожелава да избяга.
— О, Ричард — промълви тя, съкрушена и уморена. — Така искам двамата да успеем да бъдем заедно. Искаш ли го и ти?
— Да, искам го.
Искам го, ако ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм — казах си аз. Никога не бих застанал между теб и онова, което ти желаеш; защо ти не можеш да постъпиш така към мен?
Тя се изправи и седна по-далеч от мен в другия край на леглото смълчана. Нямаше вече сълзи, но във въздуха бе надвиснало неразбирателството и огромната дистанция между нашите два острова.
И тогава стана нещо изключително странно; изведнъж почувствах, че всичко това се е случвало вече веднъж. Небето кървавочервено на запад, силуетът на едно разкривено дърво, който се вижда през прозореца. Лесли, смазана под товара на различията между нас — всичко се бе случило точно по същия начин в някакво друго време. И тогава аз исках да си отида, а тя се опитваше да ме разубеди. Бе плакала, после бе се смълчала, а после бе казала: „Така искам двамата да успеем да бъдем заедно. Искаш ли го и ти?“ А аз бях отвърнал: „Да, искам го.“ И сега следващото, което ще каже, е: „Сигурен ли си?“ Тя е изричала тези думи и преди, и ето че сега отново ще ги каже.
Тя вдигна глава и погледна към мен:
— Сигурен ли си? Дъхът ми спря.
Дума по дума аз знаех своя отговор. Моят отговор тогава беше:
— Не. Ако трябва да бъда честен, не съм сигурен…
После всичко изчезна: думите, залезът, дървото, всичко. С това мигновено прозрение в различно време над мен надвисна огромна тъга, толкова тежка тъга, че очите ми се заслепиха от сълзи.
— Ти си станал по-добър — бавно заговори тя. — Аз зная, че ти се променяш от декември насам. Много си мил през повечето време, живяхме толкова щастливо заедно. Аз виждам, че ние имаме прекрасно бъдеще, Ричард, защо трябва да бягаш? Нима не желаеш това бъдеще или още не можеш да го видиш?
В караваната бе почти тъмно, никой от нас не се помръдна да запали светлината.
— Лесли, в този момент видях нещо друго. Нима това се е случвало и преди.
— Искаш да кажеш, че този момент се е случвал и преди, нещо като спомен от предишно прераждане? — попита тя.
— Да. Имах чувството, че зная всяка дума, която ще кажеш. Ти почувства ли го?
— Не.
— Аз го почувствах. Знаех съвсем точно какво ще кажеш и ти го казваше. .
— И какво стана после?
— Не зная. Представата ми изчезна, но се почувствах непоносимо тъжен.
Тя протегна ръка и ме докосна по рамото. Долових сянка на усмивка в мрака.
— Напълно си го заслужаваш,
— Остави ме да се опитам отново да си върна тази представа. Дай ми десетина минути…
Тя не протестира. Аз легнах на пода, затворих очи. Поех си дълбоко дъх.
Тялото ми е напълно отпуснато…
Отново дълбоко вдишване.
Съзнанието ми е напълно отпуснато…
Вдишване.
Стоя пред една врата и вратата се отваря в различно време…
Караваната. Залез. Лесли свита на кълбо, сякаш да се защити от нещо, на другия край на леглото. Виждам я реално, като в триизмерен филм.
— О, Ричард — казва тя, съкрущена и уморена. — Така искам да успеем да бъдем заедно. Ти искащ ли го?
— Да, искам го.
Искам го, ако ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм — помислих си аз. Никога не бих застанал между тебе и нещо, което желаеш. Защо не можеш да бъдеш, такава и ти?
Тя се изправи и седна на другия край на малкото легло, мълчалива. Нямаше повече сълзи, но въздухът бе натежал от нашето неразбирателство, от дистанцията между нашите два острова.
— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че искаш да бъдем заедно?
— Не! Да си призная честно, не съм сигурен. Мисля, че не мога да се примиря с тези въжета. Чувствам се уловен в мрежа от въжета! Опитам се да махна някое въже, а на теб това не ти харесва. Махна друго — и ти се разкрещяваш. Толкова сме различни, че се страхувам от теб. Вложих всички усилия, за да успее този експеримент, но ако ти не си в състояние да ме оставиш да поживея сам няколко седмици, не съм убеден, че искам да бъдем заедно. Не мога да си представя такова бъдеще.