Какво може да каже човек, когато чуе нещо подобно по телефона?
— Добри новини! Поздравления!
— Поздравления за теб — каза тя. — Как си могъл да не разбереш? Зная, че живееш в пущинаците, но си в списъка на бестселърите на „Ню Йорк таймс“ и във всички други списъци. Превеждахме ти чековете в банката, не си ли си проверявал сметката?
— Не.
— А би трябвало. Звучиш ми страшно далече, чуваш ли ме добре?
— Чувам те прекрасно. Тук не са никакви пущинаци. Не всичко западно от Манхатън, Елеонор, е пущинак.
— От приемната в Ню Джърси се вижда реката и отвъд нея всичко ми изглежда доста диво.
Значи приемната. Тя сякаш живееше на съвсем различна планета!
— Казваш, че си продал биплана? — попита тя, сякаш не беше ме чула добре. — Нима смяташ да се откажеш от летенето?
— Не, разбира се, че не — отвърнах аз.
— Е, това поне е добре. Не мога да си те представя без летателната ти машина.
Каква ужасна мисъл: никога повече да не летя!
— Е, добре — върна се тя към деловия тон. — Кога смяташ да дадеш интервютата за телевизията?
— Не съм сигурен, че искам да давам интервюта — отвърнах аз.
— Помисли добре, Ричард. Ще бъде много полезно за книгата. Ти можеш да разкажеш на малцина какво се е случило. Разкажи цялата история.
Телевизионните студиа са в градовете. Аз предпочитам да живея по-далеч от повечето градове.
— Остави ме да помисля — отвърнах. — Ще ти се обадя.
— На всяка цена, моля те. Говорят, че си феномен и всеки иска да те види. Бъди така добър да ме информираш веднага, щом можеш.
— Добре.
— Поздравления, Ричард!
— Благодаря — отвърнах.
— Не си ли щастлив?
— Да! Не зная какво да кажа.
— Помисли за телевизионните предавания — повтори тя. — Надявам се да се съгласиш да участваш поне в някои от тях. В най-големите.
— Добре — отвърнах, — Ще се обадя.
Оставих телефонната слушалка и погледнах през стъклото. Градът си беше такъв, какъвто и преди, но всичко се беше променило.
Виж ти, помислих си — онзи дневник, страниците от който изпратих ей така, между другото, в Ню Йорк, да се превърне в бестселър!.Ура!
И все пак — градовете? Интервютата? Телевизията? Не зная…
Почувствах се като нощна пеперуда, уловена в лампион — изведнъж пред мен се разкриваха прекрасни възможности, но аз съвсем не бях сигурен накъде искам да поема.
Вдигнах автоматично телефона и набрах цяла серия номера, за да се свържа с банката в Ню Йорк. Успях да убедя служителката, че се обаждам лично аз и искам да зная какво е състоянието на сметката ми.
— Само за минута — каза тя. — Трябва да направя справка в компютъра.
Каква ли може да ми е сметката? Двайсет хиляди, петдесет хиляди долара? А може би сто хиляди долара? Двайсет хиляди. Плюс единайсет хиляди в спалния ми чувал — та това е цяло състояние!
— Господин Бах? — обади се служителката.
— Да, госпожо.
— Сметката ви възлиза на един милион триста деветдесет и седем хиляди триста петдесет и пет долара и шейсет и осем цента.
Последва дълго мълчание.
— Напълно ли сте сигурна в това? — попитах аз.
— Да, господине.
Още известно мълчание.
— Това ли е всичко, господине? Мълчание.
— Хм? О, да. Благодаря…
Във филмите, когато се затвори телефонната слушалка, по линията продължава да се чува продължителен сигнал. Но в живота, когато човек затвори телефона, той просто заглъхва в ръката му. Става ужасно тихо. Аз дълго стоях със заглъхналата телефонна слушалка в ръка.
След малко окачих телефонната слушалка, взех си спалния чувал и тръгнах да се разхождам.
Случвало ли ви се е да гледате някой поразителен филм, с прекрасна драматургия, актьори и операторска работа, след който си излизате от киносалона щастлив, че сте човек, и си казвате: Искрено се надявам всички да получат много пари за този филм. Надявам се актьорите, режисьорът да спечелят милион долара за това, което са направили и което гледах тази вечер. После се връщате отново да видите филма и се чувствате щастлив, че сте частица от тази система, която награждава хората с всеки билет… Актьорите, които виждам на екрана, ще получат двайсет цента от същия този долар, който плащам сега; ще могат да си купят сладолед от всеки вид, който пожелаят, само от моята част на билета!