Тя въздъхна. Дори и в мрака можех да видя как издига около себе си стени, а аз оставам извън тях,
— Аз също не виждам бъдеще, Ричард. Ти ме предупреди, че си егоист, но аз не поисках да те чуя. Опитахме се, но не се получи. Всичко трябваше да бъде точно такова, каквото ти го искаш… Съвсем точно да отговаря на твоите представи, нали?
— Боя се, че е така, Лесли.
Едва не я нарекох уки, но не го направих и разбрах, че вече никога няма да се обърна към нея така.
— Не мога да живея без свобода…
— Не намесвай тук свободата, моля те. Не искам да слушам повече сапунени мехури. Изобщо не трябваше да допусна да ме убеждаваш да правим повече опити заедно. Аз се отказвам. Ти си оставаш това, което си.
Аз се опитах да вдигна малко от тежестта на този разговор.
— Ти летя с планера сама. Повече никога няма да се страхуваш да летиш.
— Така е. Благодаря ти, че ми помогна да го постигна — тя се изправи, запали светлината и погледна часов-Да.
— Сбогом, Ричард, карай…
…Внимателно. Искаше да каже „карай внимателно“. Но вече не можеше да го каже. Сега вече можех да карам както си искам.
— Сбогом.
Наведох се да я целуна, но тя извърна глава.
Сива пелена падна над съзнанието ми. Извърших нещо непоправимо. Все едно да скочиш, от самолет от две мили височина.
Все още можех да я задържа, можех да докосна ръката й, ако поискам.
Тя вървеше напред.
Вече е късно.
Един мислещ човек преценява, взема решение и след това действа съобразно, с него. Никак не е разумно да променяш решението си в последния момент. Веднъж тя постъпи така с мен и, както се оказа, сгреши. Не можеше и дума да става, че ще повтори същото още веднъж.
Но, Лесли, аз те познавам твърде добре. Ти не можеш да си отидеш! Познавам те по-добре от всекиго на света и ти също ме познаваш. Ти си най-добрата моя приятелка в тоя живот. Как можеш да си отидеш? Не разбираш ли, чете обичам? Никого не съм обичал, а тебе обичам.
Защо нямах силите да й го призная? Тя продължаваше да се отдалечава, без да се обръща назад. После мина през вратата и изчезна от погледа. Ушите ми забучаха, сякаш от звука на вятър, сякаш витло, което бавно и търпеливо се завърта и самолетът ме очаква да се кача и да свърша със своя живот.
Аз стоях дълго и гледах вратата, сякаш тя можеше внезапно да се появи ида каже: „О, Ричард, колко сме глупави и двамата, как можем да си причиняваме това единна друг!“
Тя не се появи и аз не се втурнах през вратата, за да я върна.
Истината е, че ние сме сами на тази планета, мислех си аз, всеки от нас е напълно сам — и колкото по-рано го разберем и приемем, толкова по-добре за нас.
Множество хора живеят сами: женени или самотни, те търсят, без да могат да намерят, докато накрая забравят, че са търсили. И с мен беше така преди и отново ще бъде. Но никога, Ричард, никога не допускай никого толкова близо до себе си, колкото допусна тази жена.
Излязох, без да бързам, от летището, стигнах до колата и потеглих, без да бързам, отдалечавайки се от аерогарата. Ето на запад се насочва един самолет ДС-8 — може би тя е там?
Последва „Боинг-727“, след него друг. В този момент се насочват нагоре, за да вземат височина; колелата се прибират, предкрилията се вдигат, самолетът поема курс. Ето че тя летеше в моето небе в този момент, как стана така, че аз останах на земята?
Отърси се от тези мисли. Отърси се напълно от мислите си. По-късно ще помислиш за това. По-късно.
На другия ден застанах на стартовата линия осемнайсети по ред. Крилете бяха напълнени с воден баласт, комплектът с необходимите принадлежности е на борда, люкът е затворен… Всичко е проверено.
Колко празна беше караваната през цялата тази безсънна нощ, колко невероятно стихнала!
Наистина ли си отиде? Някак си не мога да повярвам…
Облегнах се на седалката, проверих ръчките за управление на полета, кимнах на техническото лице отвън, дори не знаех как се казва, и натиснах педалите. Ляв, десен, ляв: да тръгваме, буксирен самолет, да тръгваме.
Усещането е като при катапултиране, движението забавено. Ужасен трясък и рев от буксирния самолет, от който се издигаме първо няколко фута, след това все по-бързо и по-бързо. Скоростта дава сила на елероните, на педалите и елеваторите и ето че сега сме на фут над земята и се носим над пистата, докато буксирният самолет се издига и започва да набира височина.
Снощи аз извърших огромна грешка. С онова, което казах, с това, че я пуснах да си отиде. Сега сигурно е късно да я моля да ее върне.
След пет минути набрахме достатъчно височина, следвайки въжето на буксира, след което — леко спускане за отслабване на напрежението и аз дърпам ръчката за освобождаване.