Но погледни! Не е само един — два планера се превъртаха! Бяха излезли изпод контрол и падаха право надолу към моята кабина.
Натиснах ръчката вляво и левия педал и рязко се от-тласнах встрани. Недалеч от дясното ми крило паднаха двата катастрофирали планера. След тях се носеше облак от счупени частици като бавни есенни листа, които се въртят на вятъра.
Радиото, което бе мълчало минути наред, сега загърмя:
— СБЛЪСКВАНЕ! Въздушен сблъсък!
— СПУСКАЙ СЕ С ПАРАШУТИТЕ!
Какъв смисъл има да им съобщават по радиоуредбата да се спускат с парашутите? — помислих си аз. Когато самолетът ти се е разбил на частици, какво друго можеш да направиш, освен да се спуснеш с парашута?
Една от падащите частици в облака се оказа тялото на човек. То дълго се спуска във въздуха, докато най-сетне зад него изникна найлонът, духан от вятъра. Беше жив; успял бе да отвори парашута. Браво, приятел!
Парашутът бе отворен и се носеше безшумно към скалите.
— Появиха се два парашута! — съобщи радиото. — Внимание земя, два парашута! Спускат се три мили на север. Можете ли да изпратите там джип? .
Не виждах другия парашут. Онзи, който наблюдавах, се сви, когато пилотът стъпи на земята.
Все още летяха частици от разбитите планери. Една частица от крило бавно и непрестанно все се въртеше и въртеше около своята ос.
Никога не бях ставал свидетел на сблъсък във въздуха. От разстояние той изглеждаше мирно и тихо. Човек можеше да го вземе за някакъв нов спорт, измислен от скучаещ пилот, ако не бяха останките от планерите, полетели надолу. Никой пилот не би изнамерил такъв спорт, който да превръща самолета на части, ей тъй, за развлечение.
Радиото отново забръмча.
— Някой вижда ли пилотите?
— Да, виждат се и двамата.
— Как са? Можете ли да кажете дали са добре?
— Да. И двамата изглеждат добре. На земята са и ни махат.
— Слава Богу!
— Е, момчета, бъдете по-внимателни горе, има много планери в толкова малко пространство…
Четирима от пилотите в състезанието — помислих си аз — са жени. Как ли се чувства една жена, която лети тук горе, когато я наричат „момче“?
Внезапно замръзнах в горещината. Вчера всичко това ми се бе явило! Какво странно съвпадение… Единственият въздушен сблъсък, който съм виждал, да стане на другия ден, след като, легнал на пода в караваната, си го бях представил предварително!
Не, аз не си го бях представил, аз самият бях ударен в крилото! Можех да бъда аз този, който се бе приземил долу в пустинята, но не така удачно, както онези двамата, които се качваха в джипа, развълнувани от онова, което има да разказват.
Ако Лесли си беше отишла снощи, ако ме бе напуснала, а аз бях излязъл на полета днес — уморен и тъжен вместо отпочинал и спокоен — можех да пострадам.
Измених курса и поех сам в едно необичайно пусто небе. След всичко случило се планеристите няма да летят на големи групи, ако въздушните потоци стигат за всички.
С насочен надолу нос тихият ми състезателен планер се устреми с пълна скорост към една планинска верига. Отдолу се виждаха скали, но ние навлязохме в нов термичен поток и спираловидно се издигнахме, набирайки височина.
Дали онова видение от вчера не ме беше спасило?
Ето че бях спасен, кой знае защо.
Когато направих избор в полза на любовта, дали не бях избрал живота вместо смъртта?
Беше се свила в пясъка на кълбо точно на пътя и бе готова да нападне пикапа със скорост десет мили в час. Спрях рязко колата и взех микрофона в ръка.
— Здравей, ук, чуваш ли ме?
След минута мълчание тя отвърна по радиоуредбата от караваната:
— Да, нещо те спира ли?
— Една змия е преградила пътя. Можеш ли да извадиш книгите за змии? Ще ти я опиша.
— Само минутка, скъпи.
Аз дадох малко напред и свърнах встрани от животното. То бе извадило черния си език и изглеждаше доста разгневено. Когато включих двигателя, змията размърда роговите пръстени на опашката си и сухо просъска: Предупреждавам те…
Каква храбра змия! Ако аз имах нейната смелост, можех да размахам юмрук срещу танк с размери три на шест блока и яростно да изръмжа: Да не си посмял да помръднеш, предупреждавам те…
— Взех справочниците за змии — чу се глас по радиото. — Внимавай сега. Стой вътре и не отваряй вратата.
Да, каза змията. Слушай я и бъди внимателен. Това си е моята пустиня. Ти се осмеляваш да нахлуваш в моите територии и аз ще унищожа твоя автомобил. Не че искам да го правя, но ако ме принудиш, няма да имам друг избор. Жълтите й очи ме гледаха, без да мигат, езикът отново се подаде във въздуха.