Лесли не можеше да сдържи любопитството си:
— Веднага идвам да видя.
— Не! Най-добре е да стоиш там. Тук в пясъка може да има цяло гнездо. Мълчание.
— Лесли?
Мълчание.
В огледалото за обратно виждане зърнах силует, който излезе от караваната и пое право към мен. Единственото, което липсва на тези модерни отношения между мъжете и жените, помислих си аз, това е послушанието,
— Извинявай — обърнах се към змията, — връщам се веднага.
Дадох заден с колата и спрях точно пред нея. Тя влезе заедно с книгите; „Пътеводител на северноамериканските влечуги и земноводни“ и „Справочник на природолюбителя от клуба Сиера — Югозападната пустиня“.
— Къде е змията?
— Очаква ни — казах аз. — А сега искам от теб да стоиш вътре. Да не си посмяла да надникваш от колата, чуваш ли?
— Няма да надниквам, ако и ти не надникваш.
Чувствахме, че се приближава някакво приключение.
Змията не се помръдваше от мястото си и съскаше срещу колата да спре.
Отново се върнахте, така ли? Добре, но по-нататък оттук няма да ви пусна, няма да мръднете дори и сантиметър по-напред.
Лесли се наведе към мене, за да може да я вижда.
— Здравей! — поздрави тя весело и оживено. — Здравей, змиичке! Как си днес?
Никакъв отговор. Какво бихте казали, ако сте една груба, хитра, непреклонна отровна пустинна гърмяща змия и чуете милия глас на момиченце, което най-любезно ви запитва: „Как си днес?“ Сигурно няма да знаете какво да отговорите. Само примигвате с очи, но не казвате нищо.
Лесли се облегна назад и отвори първата книга.
— Как би определил цвета й?
— Ами зеленикавопясъчна на цвят, пепеляво бледо-маслинено зелен, тъмнокафяви ивици по гърба, отвътре тъмнозелени, а отвън почти бели. Широка, плоска триъгълна глава, къс нос.
Страниците се обръщаха.
— Божичко, тук е пълно с най-неподходящи кандидати! — възкликна тя. — Колко е голяма?
Усмихнах се. Твърде сексистки възприемаше змията в женски род — помислих си аз. Е, всеки от нас го прави по един или друг начин. Можеше да й се прости.
— Съвсем не е малка змия — отвърнах. — Ако се опъне… ще бъде може би четири фута.
— Смяташ ли, че „ивиците преминават в неотчетливи кръстосани ивици близо до опашката“?
— Не съвсем. Опашката е на черни и бели ивици. Черните тесни, белите широки.
Змията се разви и запълзя към храстите встрани от пътя. Бях готов да дам газ и да подкарам колата с всичка сила, когато тя отново се сви на кълбо, очите й заблестяха и тя замята опашка. Нали те предупредих, че не се шегувам! Щом сам си търсиш да ти затрия колата, ще си го получиш! Стой там и не мърдай, защото…
— „Червеникави люспи по двайсет и пет на ред“ — четеше Лесли. — Ах! „Черни и бели пръстени на опашката!“ Я виж това: „Светла ивица зад окото се спуска назад над ъгълчето на устата.“
Виждаш ли тази светла ивица зад окото ми? — сякаш питаше змията. Какво повече да ти кажа? Откажи се от намеренията си и дай бавно назад…
— Точно така! — възкликнах аз. — Това е тя! Кой вид е това?
— Гърмящата змия Мухаве — прочете тя. — Crotalus scutellatus. Виждаш ли я на картинката?
Змията от снимката съвсем не се усмихваше. Лесли отвори „Наръчника“ и заобръща страниците.
— Доктор Лоуи твърди, че змията Мухаве има „уникална“ отрова с невротоксични елементи, за която няма открита противоотрова. И ухапването на змията Мухаве може да има значително по-сериозни последствия от това на западната гърмяща змия с ромбовидни очертания на гърба, с която понякога я бъркат.
Мълчание. Наоколо не се виждаха от западните гърмящи змии, тъй че нямаше как да объркаме змията Мухаве.
Двамата с Лесли се спогледахме.
— Най-добре е да стоим в колата — предложи тя.
— Честно казано, нямам особено желание да изскоча навън, ако от това се страхуваш.
— Да — изсъска Мухаве, горделива и жестока. — Да не си посмял и да помръднеш, ако не искаш… Лесли отново надникна.
— Какво прави в момента?
— Предупреждава ме да не съм посмяла да мръдна.
След известно време змията отново се разви, като ни гледаше в очите, готова да отвърне на всяка хитрост от наша страна. Ние не посмяхме да правим подобни опити.
Ако ме ухапе — мислех си, — дали ще умра? Разбира се, че не. Можех да си изградя психична защита, да направя така, че отровата да се превърне във вода или в друга някаква напитка. Мога да не приема битуващата вяра, че змиите убиват, като по този начин я лиша от силата й. Мога да го направя — мислех си аз. Но точно в този момент няма смисъл да опитвам.
Наблюдавахме змията с възхищение.
Да, въздъхнах аз, и при мен първият порив бе да я убия, породен от глупави досадни скрупули. Ами ако се вмъкне в караваната и започне да хапе наред? По-добре да хвана една лопата още сега и да я цапардосам по главата, преди да се е случило нещо подобно. Та това е най-опасната змия в пустинята — да взема пушката и да я гръмна, преди тя да е убила Лесли!