Лесли атакува проблема като шахматно положение:
— Те не искат да приемат предложението му, в същото време той не може да плати един милион долара. Ако наложат запор на имуществото му, той няма да може да работи. Ако не вземат никакво решение, пак няма да може да работи, защото биха могли да му наложат запор утре и цялата му работа пропада. Ако не работи, няма да спечели парите, за да се разплати. Намираме се в този омагьосан кръг от година насам. Нима всичко това ще продължава вечно?
За първи път от началото на срещата ни лицето на адвоката светна.
— В известен смисъл времето работи в полза на Ричард. Ако то се проточи около три години без никакво решение, той ще може да оправдае неизплащането на дълга с банкрут.
Почувствах се така, сякаш бях на чай С ЛУДИЯ ШАПКАР.
— Но ако банкрутирам, те няма да получат никакво плащане! Нима не знаят това?
— Разбира се, че го знаят. Но според мен те предпочитат да изчакат този период. Струва ми се, че предпочитат да банкрутирате.
— НО ЗАЩО? — попитах аз. — Що за безумство… Та те ще получат един милион долара, ако ми позволят да ги изплатя с разсрочен платеж.
Той тъжно ме изгледа.
— Ти все забравяш, Ричард. Ако банкрутираш, това няма да бъде по вина на данъчните служби, това ще бъде по твоя собствена вина — и никой няма да може да обвини правителството! Никой няма да поеме отговорност. Никой няма да търпи критика. Дългът ще бъде съвсем законно отменен, а дотогава не може да се случи нищо особено лошо. Докато не се вземе решение по твоя случай, ти си свободен да харчиш парите си. Защо не предприемеш околосветско пътешествие, отсядайки в най-скъпите хотели. Можеш да ми се обаждаш понякога от Париж, Рим, Токио.
— Три години ли? — възкликна Лесли. — Банкрут? — Тя ме погледна с жалост в очите за нас двамата, а после с някаква твърда решимост. — Не! Такова нещо няма да се случи! Ще уредим тази работа още сега! — очите й святкаха. — Знаменитост или не, ще повишиш сумите за разплащане и ще направиш ново предложение. Това трябва да бъде толкова изгодно, че да не могат да го отхвърлят. За Бога, намери някой, който е готов да поеме риска!
Маркарт въздъхна и каза, че не е работата в предложенията, но се съгласи да опита. Беше извикан счетоводител и още адвокати за консултации. Калкулаторите отново заработиха, бюрото отново бе обсипано с документи, предлагаха се стратегии за действие и се отхвърляха, уговориха се редица срещи за утрешния ден. Ние трескаво търсехме такъв вариант, който да не крие риска да бъде отхвърлен от държавните служби.
Аз гледах през прозореца небето, докато те работеха. Като пилот на разбит самолет, бях сигурен, че падането е неизбежно, но не бях уплашен от него. Все някак си щяхме да се справим, ще започнем всичко отначало. Когато всичко свърши, ще си отдъхнем.
— Спомняш ли си гърмящата змия? — попита Лесли, след като срещата приключи и ние слизахме с асансьора и се отправяхме към паркинга.
— Разбира се… Противоотрова неизвестна — казах аз. — Разбира се, че си спомням. Това беше храбра змия.
— След ден като този, когато се опитва да се справи с онези плужеци от данъчните служби, човек разбира колко по-добре е да седи в пустинята и да си има работа с една истинска, честна, пряма гърмяща змия!
Полетяхме изтощени към Невада и най-сетне стигнахме пустинята и намерихме караваната обрана: вратата беше изкъртена, лавиците с книги опразнени, чекмеджетата празни; всичко, което бяхме оставили в нашата малка къщичка на колела, бе ограбено.
Лесли гледаше изумено. Ходеше напред-назад из караваната и търсеше любимите си вещи, с които бяхме живели, нейните скъпи спътници, сякаш те внезапно можеха да се появят по местата си. Книгите, дрехите, дървените кухненски лъжици, които за нея означаваха домашен уют, и дори четките за коса — всичко бе изчезнало.
— Не се тревожи, ук — успокоявах я аз. — Нали сме изгубили само вещи. Докато данъчната служба не вземе решение, разполагаме с много пари. Ще отидем до града и ще си купим всичко отново.
Тя почти не ме чуваше. Вдигна глава от едно празно чекмедже на бюрото:
— Ричард, та те са взели даже канапа… Аз отчаяно се мъчех да я успокоя.
— А ние си мислехме, че сме единствените на света, които още държат на канапа! Помисли си колко щастлив сме направили един човек… Та той има цяло кълбо с канап! И прогорени дървени лъжици! И чинии с картинки на тях!
— Нашите чинии не бяха с картинки — каза тя. — Не помниш ли, че ги купувахме заедно?