— Божичко, тази е огромна!
— Подай ми фотоапарата, моля те, искам да я снимам.
— Фотоапаратът е откраднат — каза тя, — съжалявам.
— Има малък нов фотоапарат на най-долната лавица. Бързо, преди да е отминала!
Подадох й фотоапарата и тя засне вихрушката през прозореца на караваната.
— Става все по-голяма!
— Всъщност не — казах аз. — Изглежда по-голяма, защото просто приближава.
— Дали ще попаднем сред вихъра?
— Лесли, шансът този пясъчен вихър, който има на разположение цялата пустиня Невада, шансът да връхлети тъкмо върху тази малка каравана, която почти се губи сред околните пространства, такъв шанс е едно на неколкостотин хиляди…
В този момент целият свят се залюля, слънцето угасна, навесът се измъкна с подпорите от земята и с трясък се преметна върху покрива, вратата широко се отвори, вятър зави в прозорците. Пясък и суха пръст се посипаха в караваната, сякаш при избухване на мина. Завесите се разлетяха по стаята, караваната се олюля, готова всеки момент да политне. Това ми беше много познато — приличаше на самолетна авария, само дето човек нищо не можеше да види.
Малко подир туй слънцето отново запримига, воят спря, навесът падна долу ката купчина парцали от едната страна на караваната.
— … Но както се оказва — промълвих аз, едва успявайки да си поема дъх, — шансовете… да ни удари… са… две към едно!
На Лесли това никак не й се виждаше забавно.
— Току-що бях почистила, бях избърсала праха навсякъде!
Ако можеше само да хване за врата този ураган, със сигурност щеше да му даде да разбере;
Както се оказа, ураганът имаше на разположение цели десет секунди, за да направи каквото може на караваната, тъй че той просто я засипа с четирийсет паунда пясък през всички отверстия, прозорци и врати. Толкова много пръст на няколко квадратни фута, че беше достатъчна, за да садим картофи върху кухненските рафтове.
— Уки — обърна се тя към мене отчаяно, — нямаш ли чувството, че не бива да оставаме повече? Може би ни е време да се преместим оттук.
Оставих на пода гаечния ключ, който бях държал през цялото време на бурята. Сърцето ми се изпълваше с горещо съгласие.
— И аз се канех да те попитам същото. Уморих се вече да живея в малка кутийка на колела! Та това е цяла година! Не ни ли стига? Защо не си намерим къща, някаква истинска къща, която да не е направена от изкуствени материали?
Тя някак странно ме изгледа.
— Наистина ли чувам Ричард Бах да говори, че има намерение да се установи някъде за постоянно?
— Да.
Тя изчисти едно малко пространство от пясъка върху стола и седна притихнала.
— Не — каза тя. — Никак не ми се ще да влагам чувства в това да градя дом, ако ще ми се наложи да спра по средата, в случай че ти решиш, че не ти се стои на едно място, имаш нужда от промяна и експериментът ни не върви. Ако продължаваш да мислиш, че в един момент скуката ще ни завладее, значи все още не сме готови да градим свой дом, не е ли така?
Замислих се над думите й.
— Не зная.
Лесли мислеше, че ние заедно откриваме нови вътрешни хоризонти, че разширяваме границите на своето съзнание. Тя бе убедена, че сме на път да открием радости, каквито нито тя, нито аз бихме могли да изпитаме сами. Дали това бе вярно или само напразна надежда?
Живеехме като женени, макар и без официална церемония, но дали аз още не се прегьвах под тежестта на стари страхове? Нима бих продал биплана, нима бях тръгнал да търся своята сродна душа само за да разбера що е страх? Нима не съм се променил при нашия съвместен живот, нищо ли не съм научил?
Тя седеше неподвижна, потънала в собствените си мисли.
Спомних си дните във Флорида, когато виждах живота си, лишен от смисъл, да се носи по течението — много пари, самолети и жени и никакво развитие. Вече нямах толкова пари, а скоро можех да загубя всичко. Повечето от самолетите са продадени, за мен съществува една жена, само една. А животът ми се движи бързо като състезателна лодка. Толкова много съм се променил и израснал с нея.
Единственото ни познание, единственото ни развлечение беше нашата съвместност и животът ни заедно се обогатяваше и разрастваше като летни облаци. Ако попитате един мъж и една жена, които плуват в лодка сред океаните, не ви ли доскучава, как запълвате времето си, те ще се усмихнат. Часовете на годината не стигат, за да свършим всичко, което трябва.
Същото беше и с нас. Бяхме щастливи, смеехме се понякога до премала, от време на време бяхме уплашени, нежни, отчаяни, радостни, просветлени, страстни… Но нито секунда не изпитвахме досада. Какъв разказ става от всичко това! Колко мъже и жени минават по същите тези реки, под заплахата на същите жестоки стереотипи, на същите надвиснали опасности, които заплашваха и нас! Ако нашата идея се потвърди, мислех си, струва си отново да отворя машината! Как Ричард отпреди години искаше да узнае: какво става, когато тръгнем да си търсим една сродна душа, която не съществува, и я намерим?