Едва сега, когато железницата бе завършена и заработи, пролича какво означава това за моста, за неговата роля в живота на градчето и неговата съдба изобщо. Линията минаваше край Дрина, по стръмнината под Мейдан, врязана в хълма, опасваше града и се спущаше в равнината при последните къщи на брега на Рзав. Тук беше гарата. Целият превоз на хора и стоки за Сараево и през него за останалия западен свят сега ставаше по десния бряг на Дрина. Левият бряг, а с него и мостът, напълно замряха. По моста минаваха още само хората от селата на левия бряг на Дрина, селяни със своите претоварени кончета или волски коли и конски впрягове, които мъкнат дърва от отдалечените гори към железопътната гара.
Пътят, който се изкачваше през Леска за Семеч и оттам водеше през Гласинац и Романия за Сараево и който някога кънтеше от коларски песни и звънци на кираджийски коне, почна да обраства с трева и с оня ситен зелен мъх, който съпровожда бавното умиране на отделни пътища и сгради. Вече не пътуваха и не се изпращаха през моста, на капията не се сбогуваха, не яхваха конете, нито изпиваха, както са на коня, ракия „за изпроводяк“.
Кираджиите, конете, изкривените коли и старомодните малки фиакри, с които някога пътуваха за Сараево, останаха без работа. Пътуването не траеше цели два дни с преспиване в Рогатица, както досега, а само четири часа. А това бяха числа, от които хората губеха разум, но за които продължаваха да говорят с вълнение, като пресмятаха всички придобивки и загуби, които бързината носи. Като чудо бяха гледани първите вишеградчани, които за един ден отидоха в Сараево, свършиха си някоя работа и вечерта се върнаха в къщи.
Изключение правеше Али ходжа, недоверчив, своенравен, заядлив и „извън хората“ в това, както винаги и във всичко останало. На ония, дето се хвалеха с бързината, с която сега си свършват работата, и пресмятаха колко са спестили във време, усилия и пари, той заядливо отговаряше, че не е важно колко време е спечелил човек, а какво прави с това спечелено време; ако го употреби за зло, тогава е по-добре да го няма. Доказваше, че главният въпрос не е дали човек бързо върви, а къде отива и по каква работа и че поради това бързината не всякога означава преимущество.
— Ако отиваш в джендема, по-добре е да вървиш полека — казваше той язвително на едно малко търговче; — ти си будала, ако мислиш, че швабата е харчил пари и е прокарвал машина само и само ти да можеш по-бързо да пътуваш и да си вършиш работата. Ти виждаш само, че се возиш, а не питаш какво отвлича и довлича машината освен тебе и такива като тебе. Но твоята глава не може да побере това. Вози се, жив да си, вози се, дето искаш, ама все се боя, че това возене един ден ще ти излезе през носа. Ще дойде швабата да те вози там, дето не ти е по сърце и дето никога не си помислял да идеш.
И като чуеше писъка на локомотива, когато минава през стръмното над Каменния хан, Али ходжа намръщваше чело, устните му заиграваха в неразбираем шепот и докато гледаше от своя кепенк каменния мост винаги в същата коса перспектива, той продължаваше да повтаря своята стара мисъл: че и най-големите постройки са издигнати върху една дума, а спокойствието и положението на цели градове и техните жители може би на един писък. Или поне така изглежда на един немощен човек, който много помни, и, види се, бързо остарява.
Но и в това, както и във всичко останало, Али ходжа беше самотен като особняк и объркан човек. Наистина, и селяните трудно свикваха с железницата. Използуваха я, но не можеха да се нагодят към нея и да схванат нейния характер и навици. Рано в зори се спускат от ридовете, със слънце стигат в града и още пред първите дюкяни тревожно запитват всекиго, когото срещнат:
— Отиде ли машината?
— Ти да си жив и здрав, байо, отдавна отиде — безсъвестно лъжат ленивите дюкянджии от кепенците.
— Ама истина ли?
— Утре ще има друга.
Всичко това питат, без да се спират, като бързат нататък и подвикват на жените и децата, които изостават.
Така стигат тичешком до гарата. Тук някой от чиновниците ги успокоява и им казва, че са ги излъгали и че има още три цели часа до тръгването на влака. Тогава въздъхват, насядат край стената на гарата, разтварят торбите, закусват, разговарят или дремят, но постоянно са нащрек и щом нейде писне някой маневрен локомотив, подскачат и почват да вдигат на гръб разхвърлените си вещи с викове:
— Ставайте, машината тръгна!