Служащият на перона ги мъмри и блъска назад:
— Нали ви казах, че има повече от три часа до заминаването на влака? Какво сте хукнали? Имате ли ум?
Те се връщат на старото си място, сядат отново, но съмнението и недоверието не ги оставят. И при първия писък или само съмнителен шум отново ще скокнат на крака и ще нахълтат на перона, за да бъдат отново върнати да чакат търпеливо и да се ослушват внимателно. Защото, колкото и да им се говори и доказва, в дъното на своя разум те не могат да схванат тая „машина“ иначе, освен като някаква бърза, загадъчна и подла швабска уйдурма, която се измъква от невнимателния човек, докато примигне, и която само това гледа: как да излъже пътуващия селянин и да замине без него.
Само че всичко това бяха дреболии — и селяшката непохватност, и Алиходжовото мръщене и мърморене. Хората се шегуваха с тях и в същото време бързо свикваха с железницата, както и с всичко останало, което е по-ново, по-леко и по-приятно. И сега ходеха на моста и седяха на капията, както открай време е било, минаваха по него за своите всекидневни работи, но посоката и начинът на тяхното пътуване се определяше от новите времена. И бързо, и леко се помириха с мисълта, че пътят през моста не води вече към широкия свят и че той не е онова, което е бил някога: връзка на Изтока със Запада. По-точно казано, повечето хора дори не мислеха за това.
Но мостът продължаваше да стои такъв, какъвто е бил открай време, с вечната младост на голямата идея и доброто, велико човешко дело, което не знае остаряване и промяна и което, поне така изглежда, не споделя съдбата на преходните неща на тоя свят.
XVII
Но тук, край моста, в градчето, с което съдбата го бе свързала, назряваха плодовете на новите времена. Дойде 1908 година и с нея голямо безпокойство и някаква коварна заплаха, която оттогава вече не престана да потиска хората.
Всъщност това почна много по-рано: някак си с постройката на линията и първите години на новото столетие. Успоредно с повишаването на цените и оная неразгадаема, но явна игра на повдигане и падане на ценните книжа, дивидентите и парите, хората почнаха все повече и повече да говорят за политика.
Дотогава хората в градчето се занимаваха изключително с онова, което им бе близко и познато — със своята прехрана, своите развлечения, главно само с въпросите за своите семейства и своята махала, за града или верската общност, но винаги непосредствено и ограничено, без да гледат много напред или прекадено назад. Сега отново в разговорите все повече и повече се появяваха въпроси, които лежат някъде далече, извън тоя кръг. В Сараево бяха образувани верски и национални партии и организации, сръбски и мюсюлмански, а веднага след това се създадоха техни поделения в градчето. Идваха новите вестници, които почнаха да излизат в Сараево. Основани бяха читални и певчески дружества. Най-напред сръбско, после мюсюлманско, а накрая и еврейско.
Ученици от гимназията и студенти от университетите във Виена и Прага си идваха през ваканцията у дома и носеха нови книги, брошури и нов начин на изразяване. Със своя пример те показваха на младите вишеградчани, че езикът не трябва да стои постоянно зад зъбите и речта да остава винаги далече зад мисълта, както старите винаги бяха вярвали и поддържали. Появиха се имена на нови организации, религиозни и национални, на по-широки основи, със смело поставени цели, а след това и работнически. За пръв път тогава в града се чу думата „стачка“. Младите калфи се замислиха. Привечер на капията водеха помежду си тайнствени разговори и си разменяха малки брошурки без корици, със заглавия: „Що е социализъм“, „Осем часа работа, осем часа почивка, осем часа образование“, „Цели и пътища на световния пролетариат“.
На селяните се говореше по аграрния въпрос, за положението на изполичарите, за беглишките земи. Селяните слушаха, гледаха малко встрани, мърдаха едва забележимо мустаци и мръщеха чело, сякаш се мъчеха да запомнят всичко, та после да го обмислят насаме или да поговорят със своите.
Имаше доста граждани, които продължаваха предпазливо да мълчат или да отбиват подобни новини и подобна смелост в мислите и езика. Но повече от тях бяха ония, особено сред по-младите, бедните и безработните, които възприемаха всичко това като радостни намеци, що отговарят на техните дотогава мълчаливи и притаени вътрешни нужди и внасят в живота им онова велико и вълнуващо нещо, което досега им е липсвало. При четенето на речите и статиите, протестите и меморандумите на верските и партийните организации всеки от тях имаше чувството, че нещо у него се разплита, че кръгозорът му се разширява, мислите освобождават и силите свързват с други, далечни хора и сили, за които досега не е мислил. И вече почнаха да се гледат един друг от страна, от която досега не се бяха виждали. Накратко, струваше им се, че и с това животът става по-просторен, по-богат, че границите на недопустимото и невъзможното се отместват и че се откриват изгледи и възможности, каквито досега не е имало, и за оня, който досега не ги е имал.