Всъщност те и сега нямаха нещо ново, нито виждаха нещо по-добро, но можеха да хвърлят поглед изнад своето градско настояще, да имат вълнуващата илюзия на широта и сила. Навиците им не се променяха, начинът на живот и формите на общуване помежду им бяха същите, само в древния ритуал на безделно седене пред кафето, тютюна или ракията навлизаха идейни препирни, смели думи и нов начин на разговор. Хората почваха да се делят и събират, отблъскват и привличат по нови мерила и на нови основи, но със силата на старите страсти и древните нагони.
Сега и външните събития почнаха да намират отзвук в градчето. През 1903 година дойде промяната на престола в Сърбия, а след това промяната на режима в Турция. Градчето, което е на самата граница със Сърбия и недалеч от турската граница, но дълбоко свързано и с едната, и с другата от тия две страни, почувствува тия промени, преживя ги и ги изтълкува, макар че за тях не се говореше публично и не се казваше открито всичко, което се мисли и чувствува.
В градчето почна да се усеща по-оживена дейност и натиск на властта: най-напред на цивилната, а после и на военната. И то в съвсем нова форма: по-рано гледаха кой какво работи и как се държи, а сега разпитваха кой какво мисли и как се изразява. Все повече се увеличаваше броят на жандармите в граничните селища наоколо. В местното комендантство дойде специален офицер от разузнаването, личанин. Полицията арестуваше и глобяваше младежите за непредпазливи изказвания или забранени сръбски песни. Прогонваха съмнителните чужденци. И между самите граждани се стигаше до свади и побоища поради различие в мненията.
С прокарването на железопътната линия не само пътуването стана по-късо и превозът на стоки по-лек, но в същото време и събитията някак ускориха своя ход. Хората в градчето даже не забелязваха това, защото ускоряването ставаше постепенно и защото всички бяха обхванати от него. Хората свикваха с вълненията; възбудителните вести не бяха вече рядкост и изключение, а всекидневна храна и истинска потреба. Целокупният живот се устреми някъде, внезапно забърза, както речната вода се понася стремително, преди да се преломи и падне от стръмните скали и се превърне във водопад. Бяха изминали само четири години от минаването на първия влак през града, когато в един ноемврийски ден преди пладне на капията под самата плоча с турския надпис бе залепено голямо бяло обявление. Залепи го служителят при околийското управление Драго. Най-напред се събраха деца и хора без работа, а после почнаха да идват и други. Грамотните четяха на глас, като сричаха и спираха при чуждите изрази и новоизковани фрази. Останалите слушаха мълчаливо и с наведени очи и след като чуеха и постояха малко, отиваха си, без да вдигат поглед от земята, като прокарваха длан през мустаците и брадата си, сякаш изтриваха думата, която за малко не са изговорили.
След като направи обедната си молитва, дойде и Али ходжа, като само препречи с дърво вратата на дюкяна в знак, че е затворено. Тоя път възванието не беше и на турски език, та ходжата не можеше да го прочете. Едно момче четеше на глас напълно механично, както в училище.
„ВЪЗВАНИЕ
към народа на Босна и Херцеговина
Ние, Франц Йосиф I, император на Австрия, крал на Чехия и т.н. и апо-апостолически крал на Унгария, към жителите на Босна и Херцеговина:
Когато преди едно по-поколение нашите войски преминаха границата на вашите земи…“
Али ходжа усети как го засърбя дясното ухо под бялата ахмедия и, сякаш бе вчера, пред очите си видя свадата с Караманлията, насилието, което тогава бе извършено над него, и червения кръст, който плува в сълзите му, докато швабският войник внимателно го отковава, после белия афиш с тогавашното възвание към народа.
Момчето четеше нататък:
„… дадено ви бе ув-ув-ерение, че ние не сме дошли като неприятели, а като ваши приятели, с твъ-твърдата воля да премахнем всички злини, които вече толкова години тежко потискаха вашето о-о-оте-че-ство.
Тая дума, дадена ви в оня се-сериозен мо-момент…“