Али ходжа слуша и все му се струва, че това са същите ония думи от преди трийсет години, същата оловна тежест в гърдите, същата поръка, че тяхната е свършена, че „турската свещ е догоряла“, само че трябва да им се повтаря, защото няма да разберат и да видят, а сами ще се лъжат и правят на глупаци.
„… И вие безспорно ще се покажете достойни за доверието, което ви се оказва, и благородното съгласие между владетеля и народа, тоя най-драгоценен залог за всеки държавен напредък, винаги ще придружава Нашето общо дело.“
Издадено в Нашия главен кралски и императорски град Будапеща.
Така завърши четенето човекът с коженото палто и изведнъж неочаквано и силно се провикна:
— Да живее негово величество нашият император!
— Да живее! — извика като нагласен високият Ферхат, който пали общинските фенери.
Всички останали в същия миг мълчаливо се разотидоха.
Още не бе паднала добре нощта на тоя ден, когато голямото бяло възвание бе скъсано и хвърлено в Дрина. На другия ден арестуваха неколцина сръбски младежи по подозрение, че те са направили това, а на капията отново залепиха бял афиш и до него поставиха общински стражар.
Щом една власт усети потребност да обещава на своите граждани мир и благоденствие посредством афиши, трябва да се внимава и да се очаква противното. Още към края на октомври взе да пристига войска, и то не само с влакове, а и по стария изоставен път. Както преди трийсет години тя се спускаше по стръмния път от Сараево и през моста влизаше в градчето с оръжие и обози. Имаше всякакви родове войски освен конница. Всички казарми бяха пълни. Лагеруваха на палатки. Непрекъснато идваха нови части, задържаха се по няколко дни в града, а след това се настаняваха по селата край границата със Сърбия. Повечето войници бяха запасни, от различни народности, с доста пари. Купуваха си дребни неща по дюкяните и плодове и шекерлемета от ъглите. Цените се покачваха. Сеното и ечемикът изчезнаха съвсем. По височините около града почнаха да вдигат укрепления. И на самия мост почнаха странни неща. На средата, веднага щом се мине капията, като се върви от града към левия бряг на Дрина, специално доведени работници взеха да дълбаят в единия от стълбовете някаква дупка от един квадратен метър. Мястото, дето работеха, бе прикрито със зелена палатка, изпод нея се чуваше постоянно чукане, което слизаше все по-дълбоко. Изкопания камък хвърляха веднага през оградата в реката. Но колкото и да се укриваше работата, в градчето знаеха, че мостът се минира, т.е. че се копае дълбок отвор през един стълб на моста чак до дъното и че в неговата основа ще бъде поставен експлозив за случай, че се стигне до война и стане нужда да се разруши мостът. В издълбания отвор бяха спуснати дълги железни стълби и когато всичко бе готово, върху него поставиха железен похлупак. И само след няколко дни тая желязна плоча се изравни с камъните и праха и през нея минаваха коли, стъпваха коне и бързаха пешеходци по своите работи, без да помислят за мините и експлозива. Само момчетата, които отиваха на училище, спираха на това място, почукваха любопитно по тая желязна врата, налучкваха какво се крие зад нея, бълнуваха за някакъв нов арапин, който е скрит в моста, препираха се какво е експлозив, какво е неговото действие и дали изобщо може да се разруши толкова голяма постройка.
От възрастните само Али ходжа Мютевелич обикаляше и заглеждаше мрачно и подозрително зелената палатка, докато се работеше, и железния капак, който след това остана на моста. Слушаше какво се говори и шепне: че в тоя стълб е издълбана дупка като бунар и в нея е поставен експлозив, че той е свързан с електрическа жица с брега, та комендантът да може по всяко време на деня и нощта да разруши моста по средата, сякаш е от захар, а не от камък. Ходжата слушаше, клатеше глава, размишляваше върху това и денем, когато се оттегляше в своя табут, и нощем, в постелята, когато бе време за сън; ту вярваше, ту отхвърляше такава възможност, като прекалено безумна и безбожна, но тя му беше постоянна грижа, така че насън му се явяваха неговите деди, някогашните мютевелии на вакъфа на Мехмед паша, и го питаха строго какво е това, каква е тая работа с моста. Сам прекарваше тая грижа през главата си. Не искаше да пита никого в чаршията, защото смяташе, че в тоя град отдавна няма разумен човек, с когото да се посъветва, нито човешки да се разговори, защото всички или бяха изгубили чест и ум, или и сами бяха объркани и огорчени, както и той.