И все пак веднъж му се удаде случай да се осведоми за това. Един от бейовете Бранкович от Црънча, Мохамед, служеше във войската във Виена, остана там като Längediener и стигна до фелдфебел. (Той бе внук на оня Шемси бей Бранкович, който след окупацията се затвори в своята Црънча и пукна от мъка и който все още се споменаваше между старите турци като непостигнат пример на морално величие и последователност.) Мохамед бей тая година бе дошъл в отпуск. Беше възрус, висок, пълен човек, с безупречна синя униформа, с жълти гайтани, червени пискюли, сребърни звезди под шията, бели като сняг кожени ръкавици на ръцете и червен фес на главата. Изискан, усмихнат, безупречно чист и докаран, той се разхождаше из чаршията, тракаше дискретно със своята дълга сабя по калдъръма и се обаждаше любезно и свободно на всекиго, като човек, който яде царски хляб и нито се съмнява в себе си, мито има защо да се бои от другите.
Когато тоя Мохамед бей дойде и в дюкяна на ходжата, разговори се с него за здравето и седна да пие кафе, Али ходжа използува случая да поиска от него, като от царски човек, който живее далеч от градчето, обяснение за грижата, която го мори. Каза му каква е работата, какво са правили на моста и какво се говори в градчето и го запита дали е възможно такова чудо: с план да се подготвя разрушаването на едно добро дело от обща полза, каквото е това.
Щом чу за какво става дума, фелдфебелът веднага стана сериозен. Широката усмивка изчезна и неговото рижо, бръснато лице доби някакъв дървен израз, сякаш беше на парад в момент, когато командуват мирно. Помълча малко, сякаш е в затруднение, и тогава отговори с тих глас:
— Има по нещо от всичко това. Но ако искаш да ти кажа право, най-добре е да не разпитваш и да не говориш за това, защото то спада към военните приготовления, служебните тайни и така нататък, и така нататък.
Ходжата мразеше всички пови изрази, особено това „итаканататък“. Не само за това, че му проглушаваше ушите, но защото ясно чувствуваше, че в устата на чужденеца самият този израз стои вместо премълчана истина, сякаш всичко, което е казано преди това, не означава нищо.
— Ама недей на мене, бога ти, това тяхно: „и нататък, и нататък“, само ми кажи и обясни, ако можеш, какво става с моста. Това не може да бъде тайна. И каква е тая тайна, която знаят и децата от училището? — пресича го ходжата сърдито. — И какво общо има, бог да те награди, мостът с техните воювания?
— Има, Али ходжа, и още как — казва Бранкович, сега вече напълно усмихнат.
И му обяснява любезно и някак малко отвисоко, както се говори на децата, че всичко това е предвидено в служебните правилници, че за това има инженерни войски и понтонници, че в царската войска всеки знае само своята работа и за нищо друго не се грижи и не се бърка в чужд „бранж“.
Слуша го ходжата, и слуша, и гледа, но малко разбира и не може дълго да издържи.
— Но всичко това е хубаво, добри човече, ама знаят ли те, че мостът е везирско дарение, че е изграден за душата и за божия хатър и че е грях даже камък от него да се откърти?
Фелдфебелът само разперва ръце, свива рамене, стиска устни и затваря очи, така че лицето му добива някакъв лукав и учтив израз, неподвижен, сляп, глух, какъвто могат да добият хората само след дългогодишна работа в стари и прашни канцеларии, дето дискретността отдавна се е изродила в бездушие, а послушанието в страхливост. Лист бяла, неизписана хартия говори повече от нямата предпазливост на неговото лице. А веднага след това царският човек отвори очи, отпусна ръце, изглади лицето си и прие своя постоянен изглед на сигурна и засмяна приветливост, в която виенското добродушие и турската учтивост се събират и смесват като две води. И като промени разговора и се възхити с отбрани думи от здравето и младежката външност на ходжата, той се сбогува с него със същата неизчерпаема любезност, с която бе дошъл. А ходжата остана разтревожен и разколебан в себе си, но не по-малко загрижен, отколкото беше. Потънал в тия грижовни мисли, той гледаше от кепенка бляскавата хубост на първия мартенски ден. Пред него, в коса перспектива стоеше вечният и вечно един и същ мост; през белите му сводове прозираше зелената, облята със слънчева светлина неспокойна повърхност на Дрина, та изглеждаше като чуден гердан от два цвята, които трептят на слънцето.
XVIII
Тая натегнатост, която в света се наричаше „анексионна криза“ и която хвърли своята злокобна сянка и върху моста, и върху градчето край него, внезапно намаля. Там някъде в преписките и преговорите между заинтересованите столици намериха за нея миролюбиво разрешение.