Вестниците се четат жадно и много, но повърхностно и набързо; всеки търси само ония, които с едри букви на първа страница дават сензационни заглавия. Дребно напечатаните и сбити статии малко се четат. Всичко, което става, се съпровожда с шума и блясъка на големите думи. Младите хора не смятат, че са живели тоя ден, ако вечер преди лягане ушите им не пищят и очите не блестят от онова, което през деня са чули и видели.
На капията идват градските аги и ефендиета, сериозни и наглед равнодушни, за да чуят вестникарските известия за турско-италианската война в Триполи. Лакомо слушат какво пише във вестниците за младия и юначен майор Енвер бей, който бие италианците и брани султанската земя, сякаш е потомък на Соколовичите или Кюпрюлиите. Мръщят се на гръмката музика на грамофона, който пречи на мислите им, и незабелязано, но дълбоко и искрено тръпнат за съдбата на далечната турска област в Африка.
Случва се по това време, на връщане от работа, да мине по моста Петър Италианеца, майстор Перо, в своето платнено облекло, побеляло от каменния прах и зацапано с бои и терпентин. Остарял е и е още по-прегърбен, скромен и боязлив. Както и в случая с атентата срещу императрицата по някаква неразбираема за него логика той е пак виновен за нещо, което нейде по света са направили неговите земляци италианците, с които той отдавна вече няма никаква връзка. Тогава някой от турските младежи се провикне:
— Искаш ли, развратнико, Триполи? Ето ти, на̀!
И като викат, показват след него „от дланта до лакътя“ и правят други неприлични движения.
А майстор Перо, както е уморен и приведен, с инструменти под мишница, само нахлупва по-здраво шапката над очите си, стисва конвулсивно лулата си със зъби и забързва към своята къща на Мейдан.
Тук го чака неговата Стана, и тя вече остаряла и поизгубила сили, но все още хаплива и гърлата жена. Той горчиво й се оплаква от турските момчетия, които говорят, каквото не трябва, и търсят от него Триполи, за който той до преди някой ден дори не знаеше, че съществува. А Стана, като Стана, не иска да го разбере и съжали, но още твърди, че той си е сам виновен и че заслужава да му подхвърлят всякакви неща.
— Ако беше мъж, какъвто не си, щеше да пернеш някого с това длето или с чука по кратуната, та на тия турски селендури да не им идва и на ум да те закачат, а да скачат на крака, когато минаваш по моста.
— Ех, Стано, Стано — казва добродушно и малко нажалено майстор Перо, — как мозе цуек цуека с цука по кратуната?
Така течаха тия години, с дребни и големи вълнения и в постоянна нужда от тях. И така дойде есента на 1912, а след това 1913 година с балканските войни и сръбските победи. И по някакво чудно изключение точно онова, което бе толкова важно за съдбата на моста и градчето, и за всички, които живееха в него, дойде съвсем тихо, почти незабелязано.
Румени в началото и края, а златни по средата, октомврийските дни минаха над градчето, което очакваше беритбата на царевицата и новата ракия. Още можеше хубаво да се седи на следобедното слънце на капията. Изглеждаше, че времето е спряло своя дъх над градчето. И точно тогава стана това.
Преди още грамотните хора да разберат нещо от противоречивите новини, войната между Турция и четирите балкански държави избухна и тръгна по своите древни пътища през Балкана. А преди хората да схванат правилно смисъла и значението на войната, тя всъщност завърши с победите на сръбското и християнското оръжие. И всичко това стана далеч оттук, без огньове по границата, без кънтеж на топове и без отрязани глави на капията. Както беше с парите и търговията, и при тия най-големи събития всичко стана също така далеч и незабелязано бързо. Там някъде далече по света хвърлят зарове или се бие бой и там се решава съдбата на всеки от нас.
Но ако външният вид на градчето беше мирен и непроменен, в духовете тия големи събития предизвикаха цели бури от най-големи възторзи и най-дълбока потиснатост. Защото както всичко, което ставаше по света през последните години, и това се приемаше в градчето със съвсем противоположни чувства от сърбите и мюсюлманите: само по сила и дълбочина може би техните чувства бяха еднакви. Събитията надхвърлиха всички надежди на едните, а всички страхове на другите изглеждаха оправдани. Желанията, които стотици години бяха летели пред бавния ход на историята, сега вече не можеха да я следват и настигнат в нейния фантастичен полет по пътя на най-смелите осъществявания.