Капията е главното място на техните срещи. Тук се събират след вечеря. И в мрака, под звездите или на месечина, в тихата нощ над буйната река кънтят техните песни, шеги, високи разговори и безкрайни спорове, нови, смели, наивни, искрени и безогледни.
С учениците тук идват редовно и техните другари от детинство, които заедно с тях бяха учили основно училище, а после бяха останали в града като чираци, търговски помощници, дребни писари в общината или в някое предприятие. Те са два вида. Едните са доволни от своята съдба и живота в градчето, в което ще останат да прекарат живота си. Те с любопитство и симпатия гледат своите учени другари, удивляват им се, без някога да се сравняват с тях, и без най-малка ревност участвуват в тяхното развитие и израстване. Другите не могат да се примирят с живота в градчето, на който са осъдени по стечение на обстоятелствата, жадни за нещо, което смятат по-висше и по-добро, но което им се е изтръгнало и от ден на ден им става по-далечно и непостижимо. Макар и да продължават да дружат със своите другари студенти, тия младежи обикновено се отделят от образованите си връстници било със своята груба ирония, било с неприятно мълчание. Те не могат да участвуват като равни във всички техни разговори. Затова, постоянно измъчвани от чувство за изостаналост, те ту прекалено и неискрено подчертават в разговора своята простотия и неученост в сравнение с щастливите си другари, ту пък язвително се подсмиват на всичко от висотата на своето незнание. И в единия, и в другия случай завистта лъха от тях като почти видима и доловима сила. Но младостта леко понася присъствието и на най-лошите инстинкти и живее и се движи свободно и безгрижно сред тях.
Имало е и ще има звездни нощи над града и разкошни съзвездия и луна, но не е имало и бог знае дали ще има някога такива младежи, които в такива разговори, с такива мисли и чувства да бдят на капията. Това е поколението на разбунтувалите се ангели в оня кратък миг, докато имат и цялата мощ, и всичките права на ангелите, и пламенната гордост на бунтовника. Тия синове на селяни, търговци и занаятчии от затънтеното босненско градче бяха получили от съдбата, без особени усилия от своя страна, открит излаз към света и илюзия за свобода. Със своите вродени вишеградски особености те отиваха по света, избираха повече или по-малко сами, според своите наклонности, минутно разположение или каприз на случая предмета на своето образование, вида на своите забавления и кръга на познанствата и приятелствата си. В мнозинството си нито можеха, нито умееха да обхванат и заграбят много от онова, което успяваха да видят, но нямаше нито един, който да няма чувството, че може да овладее всичко, което иска, и че всичко, което обгърне, е негово. Животът (тая дума идваше твърде често в техните разговори, както и в литературата и политиката от ония времена, дето се пишеше с голяма почетна буква), животът стоеше пред тях като обект, като поприще на тяхното освободено чувство, на тяхното умно любопитство и чувствени подвизи, които не знаеха граници. Всички пътища пред тях, открити, бяха устремени към безкрая; на по-голямата част от тия пътища те никога нямаше да стъпят, но все пак упоителната сладост на живота бе в това, че можеха (поне на теория) свободно да избират който си искат и имаха кураж да минават от един на друг. Всичко онова, което други хора, други раси в други страни и времена бяха постигнали и добили за редица поколения, в течение на вековни усилия, с цената на живот, самоотричане и жертви, по-големи и по-скъпи от живота, всичко това лежеше пред тях като случайно наследство и опасен дар на съдбата. Изглеждаше фантастично и невероятно, но все пак бе истинско: те можеха да правят със своята младост каквото искат, в един свят, дето законите на обществения и личен морал, чак до далечната граница на престъпността, точно в тия години бяха в пълна криза, свободно тълкувани, приемани или отхвърляни от всяка група хора и от всекиго поотделно; те можеха да мислят каквото искат, да съдят за всичко свободно и неограничено, осмеляваха се да говорят каквото искат и за мнозина от тях думите струваха колкото задоволяването на техните атавистични потребности за геройство и слава, неудържимост и провал, а не водеха след себе си задължението за действие, нито някаква видима отговорност за казаното. Най-даровитите между тях презираха онова, което трябваше да учат, и подценяваха онова, което можеха да извършат, а се гордееха с онова, което не знаеха, и се въодушевяваха от всичко, което бе извън техните възможности. Трудно е да се помисли по-опасен начин за влизане в живота и по-сигурен път към изключителни дела или пълен провал. Само най-добрите и най-силните сред тях се хвърляха с фанатизма на факири в действие и изгаряха като мушички, за да бъдат веднага прославяни от своите връстници като мъченици и светци (защото няма поколение, което да няма своите светци) и издигани на пиедестала на непостижимите примери.