Всяко човешко поколение има своя илюзия и отношение към цивилизацията; едни вярват, че участвуват в нейното разгаряне, а други, че са свидетели на нейното угасване. Всъщност тя винаги и пламва, и тлее, и гасне, според това от кое място и под какъв ъгъл я наблюдаваме. Това поколение, което сега разглежда философски, обществени и политически въпроси на капията, под звездите, над водата, е само по-богато с илюзии; иначе по всичко прилича на другите. И то има чувството, че запалва първия огън на една нова цивилизация и гаси последните пламъци на друга, която догаря. Това, което може за него специално да се каже, е, че отдавна не е имало поколение, което повече или по-смело да е мечтало и говорило за живота, радостта и свободата, но което по-малко да е имало от живота, по-силно да е страдало, по-тежко да е робувало и повече да е загивало, отколкото ще страда, робува и загива то. Но в тия летни дни на 1913 година всичко това бе още в смели, но неопределени догадки. Всичко изглеждаше като вълнуваща, нова игра на тоя древен мост, който в лунната светлина на юлските нощи се белееше чист, млад и непроменлив, и съвършено хубав и як, по-як от всичко, което времето може да донесе и хората да измислят и направят.
XIX
Както една топла августовска нощ прилича на друга, така и разговорите на вишеградските ученици и студенти са винаги еднакви или подобни един на друг.
Веднага след бързата и сладка вечеря (защото денят е минал в къпане и слънчеви бани), един по един идват на капията. Янко Стикович, син на абаджия от Мейдан, който изучава вече четири семестъра естествени науки в Грац. Той е мършав млад човек с остър профил и гладка черна коса, суетен, чувствителен, недоволен от самия себе си, но още повече от всичко край себе си. Много чете и пише статии с известен вече псевдоним в революционните младежки вестници, които излизат в Прага и Загреб. Но той пише и стихове и ги печата с друг псевдоним. Приготвил е вече стихосбирка, която трябва да издаде „Зора“ („Издателско предприятие за националистически издания“). Освен това е добър оратор и пламенен полемист на ученическите събрания. Велимир Стефанович, як едър младеж, осиновено дете без определен произход; ироничен, практичен, пестелив и спретнат; завършва медицина в Прага. Яков Херак, син на добродушния и популярен вишеградски раздавач, черен, дребен юрист с остър поглед и бърз говор, социалист, полемичен дух, който се срамува от своето добро сърце и крие всяко чувство. Райко Михайлович, мълчалив и добродушен младеж, който учи право в Загреб, отсега мисли за чиновническа кариера и малко и без желание участвува в другарските спорове и разговори за любовта, политиката и възгледите за живота и обществената уредба. По майка той е правнук на оня поп Михайло, чиято глава с цигара в уста бе набита на кол и изложена на същата тая капия.
Тук са и няколко сараевски гимназисти, които лакомо слушат по-старите си другари и техните разкази за живота в големите градове и с въображение, което разпалва момчешката суета и притаените желания, си представят всичко много по-голямо и по-хубаво, отколкото е и може да бъде. Тук е и Никола Гласинчанин, блед и корав младеж, който поради бедност, нежно здраве и слаб успех трябваше да напусне гимназията след четвърти клас, да се върне в градчето и да заеме писарско място в една немска фирма за извоз на дърва. Той е от обедняло чорбаджийско семейство от Околища. Неговият дядо Милан Гласинчанин умря някак си наскоро след окупацията в сараевската лудница, след като на младини беше проиграл на комар по-голяма част от имота си. Отдавна бе умрял и баща му, газда Петър, болнав, човек без воля, сила и авторитет. Сега тоя Никола прекарва целия ден на брега на реката, край работниците, които търкалят и спускат по водата тежките борови трупи, отбелязва кубиците на измерените дървета, а после в канцеларията ги събира и нанася в списъци. Тая еднообразна работа между незначителни хора, без полет и широк кръгозор, той чувствува като мъка и унижение, а липсата на някакви изгледи да промени своето обществено положение или да напредне прави от чувствителния младеж рано зрял, злъчен и мълчалив човек. В свободните си часове чете много, но тая духовна храна не го укрепва или издига, а бръмчи в него. Неговата зла съдба, самотността и теглилата му отвориха очите и изостриха духа му за много неща, но и най-хубавите мисли и най-ценното съзнание могат само още повече да го обезкуражат и огорчат, защото още по-силно осветляват неговия неуспех и безизгледния му живот в градчето.