Тук е най-сетне и Владо Марич, шлосер по професия, веселяк и добряк, когото другарите му от висшите училища обичат и канят колкото за неговия силен и хубав баритон, толкова за чистосърдечността и добротата му. Тоя едър младеж с „шлосерски“ каскет на главата спада между скромните хора, които са доволни от себе си, с никого не се мерят и сравняват, благодарно и кротко приемат това, което им предлага животът, и просто дават от себе си онова, което могат и имат.
Тук са и двете градски учителки Зорка и Загорка, двете родом от градчето. За тяхното благоволение се надпреварват всички тия младежи и пред тях и около тях играят любовна игра, наивна, объркана, блестяща, мъчна. Пред тях се водят препирните, както турнирите пред дами от миналите столетия; заради тях после седят на капията и пушат в мрак и самота или пеят с компания, която дотогава е пила някъде; заради тях между другарите има тайни омрази, несръчно укривани ревности и открити сблъсквания. Към десет часа те си отиват. Младежите остават още дълго, но настроението на капията спада, бойкото красноречие отслабва.
Стикович, който обикновено води главния разговор, тая вечер мълчи и пуши. Той е без настроение и недоволен от себе си, но крие това, както винаги крие своите истински чувства и никога не успява напълно да ги скрие. Днес следобед той бе имал първата си среща с учителката Зорка, занимателна девойка, пълна, бледа, с огнени очи. Поради големите настоявания на Стикович те направиха онова, което бе най-мъчното в градчето: младеж и девойка да се срещнат на скрито място и никой да не види и узнае това. Срещнаха се в нейното училище, което сега, поради ваканцията, бе съвсем празно. Той влезе от едната улица, през градината, а тя от другата — през главния вход. Намериха се в една полутъмна прашна стая, в която чак до тавана бяха наслагани ученически чинове. Така любовната страст често е принудена да търси затулени и грозни места. Не можеха нито да седнат, нито да легнат. И двамата бяха смутени и несръчни. И прекадено жадуващи и буйни, те се прегръщаха и свиваха на един от ония счупени чинове, които тя така добре познаваше, без да гледат и без да забелязват нещо около себе си. Пръв се опомни той. И грубо, без преход, както правят младите хора, почна да оправя дрехите си и да се сбогува. Тя се разплака. Разочарованието беше взаимно. Когато я поуспокои донякъде, той излезе, едва ли не избяга от страничния вход.
В къщи завари раздавача, който му донесе едно младежко списание с негова статия „Балканите, Сърбия и Босна и Херцеговина“. Повторното прочитане на статията отвърна мислите му от току-що преживяното. Но и в това намери причина за недоволство. В статията имаше печатни грешки, някои изрази му изглеждаха смешни; сега, когато вече нищо не можеше да се измени, струваше му се, че много неща са могли да се кажат по-хубаво, по-ясно и по-стегнато.
А сега, ето цяла вечер седят на капията и пред същата тая Зорка спорят върху неговата статия. Неговият главен противник е приказливият и бояк Херак, който всичко разглежда и критикува от гледището на ортодоксалния социализъм. Останалите участвуват в разискванията само от време на време. А двете учителки мълчат и готвят невидим венец за победителя. Стикович се брани слабо; първо, защото сега изведнъж и той вижда много слабости и нелогичност в своята статия, макар че за нищо не би признал това пред другарите си; второ, защото го мъчи споменът за днешния следобед в прашната и душна училищна стая, за сцените, които сега му се виждат и смешни, и грозни, но които дълго време бяха предмет на неговите най-горещи желания и най-силни ухажвания около хубавата учителка. (Тя сега седи в летния мрак и го гледа със своите хубави очи.) Чувствува се длъжник и виновник и много би дал днес да не е бил в училището и тя сега да не е тук. При това настроение тоя Херак му се струва като някаква нахална оса, от която е трудно да се брани. Струва му се, че трябва да отговаря не само за своята статия, но и за онова, което се бе случило днес след обед в училището. А би искал да е някъде сам, някъде далеч оттук и спокойно да мисли за нещо, което не е нито статията, нито девойката. Но самолюбието му го караше да се защитава. Стикович цитираше Цвиич и Щросмайер, а Херак — Кауцки и Бебел.