— Вие впрягате колата пред воловете — викаше Херак, анализирайки статията на Стикович. — Не можете с балканския селянин, който е затънал в сиромашия и всякакви беди, нийде и в никой случай да основете трайна и добра държавна формация. Само предварителното икономическо освобождение на експлоатираните класи, на селянина и работника, следователно на огромното мнозинство от народа, може да създаде реални условия за формиране на самостоятелни държави. Това е естественият процес и пътят, по които трябва да се върви, а в никакъв случай обратно. Затова и националното освобождение и обединение трябва да се извършват в духа на социалното освобождение и възраждане. Иначе ще стане така, че селянинът, работникът и дребният буржоа ще внесат в новата държавна формация, като смъртна зараза, своята бедност и своя робски характер, а малобройните експлоататори — своя паразитен реакционен манталитет и всички свои антисоциални нагони. А от това не може да стане нито трайна държава, нито добро общество.
— Всичко това е чужда, книжна мисъл, драги мой — отговаряше Стикович, — която изчезва пред живия размах на пробудените национални сили, на първо място у сърбите, а след това у хърватите и словенците, които заедно се стремят към една цел. Нещата не се развиват според предвижданията на немските теоретици, но затова пък вървят в пълно съгласие с дълбокия смисъл на нашата история и на нашето расово призвание. От позива на Карагеорги: „Всеки да убие своя субашия!“ — социалните въпроси на Балкана се решават по пътя на националните освободителни движения и войни. И всичко върви съвсем логично: от малкото към голямото, от регионално-племенното към националното и държавотворното. Нима нашите победи при Куманово и Брегалница не са в същото време най-пълни победи на напредничавата мисъл и социалната правда?
— Това тепърва ще видим — прекъсва го Херак.
— Който не вижда сега, той никога няма да види. Ние вярваме…
— Вие вярвате, но ние не вярваме в нищо, а искаме да бъдем убедени с истински доказателства и факти — отговаряше Херак.
— Нима премахването на турците и отслабването на Австро-Унгария като първа крачка към нейното унищожение не са всъщност победа на малките, демократични народи и поробените класи в техния стремеж да заемат своето място под слънцето? — продължаваше своята мисъл Стикович.
— Ако осъществяването на националните стремежи донасяше и осъществяване на социалната правда, тогава в държавите на Западна Европа, повечето от които са осъществили своите национални идеали и в това отношение са задоволени, не би трябвало да има вече нито големи социални проблеми, нито движения и сблъсквания. А ние виждаме, че не е така. Напротив.
— А аз пък ти казвам — отговаря малко уморено Стикович, — че без създаване на самостоятелни държави на базата на националното единство и съвременните схващания за лична и обществена свобода, не може да става и дума за „социално освобождение“. Защото, както е казал оня французин, политиката има предимство…
— Стомахът има предимство — прекъсва Херак.
Тук гракнаха и останалите. Наивният студентски спор се превърна в младежка свада, в която всички говореха и се прекъсваха и която при първата духовитост се разпиля и изгуби в смеха и възклицанията.
За Стикович това бе добре дошъл повод да прекъсне разправията и да замълчи, без това да изглежда като поражение и оттегляне.
След Зорка и Загорка, които към десет часа си отидоха у дома, съпроводени от Велимир и Ранко, останалите също взеха да се разотиват. Най-после останаха само Стикович и Никола Гласинчанин.
Двамата са връстници. Някога заедно отидоха в гимназията и заедно живееха в Сараево. Познават се един друг до най-малкото нещо и точно поради това не могат нито да се оценят един друг, нито истински да се обичат. От година на година, естествено, различията между тях ставаха все по-големи и по-тежки. През всяка ваканция се намират в градчето, мерят се един друг и се гледат като неразделни другари-неприятели. Сега между тях дойде и тая хубава и палава учителка Зорка. Защото през дългите месеци на последната зима тя дружеше с Гласинчанин, който нито криеше, нито можеше да скрие колко е влюбен в нея. Той се беше захванал за тая любов с целия оня жар, който могат да внесат в тия неща огорчените и незадоволени хора. Но щом дойдоха летните месеци и се появиха студентите, за чувствителния Гласинчанин не можеше да остане незабелязано вниманието, което учителката оказваше на Стикович. Поради това и оная стара и винаги скрита за хората обтегнатост между тях двамата в последно време порасна. Тая ваканция още нито веднъж не бяха се намирали така насаме.