— Е, още не бях виждал някой да се поти така.
След това в пълна тишина продължиха да пушат.
Но не само газда Павле се потеше с тоя кървав пот и се губеше в сън, от който няма пробуждане. В тия летни дни, на това парченце земя между Дрина и границата, в градчето, по селата, по пътищата и из горите, навред хората с пот на лицето търсеха смъртта, своята и чуждата, и в същото време бягаха и се бранеха от нея с всички средства и всички сили. Тая чудна човешка игра, която се нарича война, вземаше все по-големи размери, ширеше се и обхващаше в своята власт живите същества и мъртвите неща.
Недалеч от общинската барака тая сутрин беше разположен отред необикновена войска. Бяха в бели униформи, с бели тропически шлемове на главите. Беше немска войска, тъй нареченият Шкодренски отред. Преди войната те бяха изпратени в Шкодра заедно с отреди от други държави като международни войски, за да поддържат реда и спокойствието. Когато избухна войната, отредът получи заповед да напусне Шкодра и да се постави на разположение на най-близкото австрийско командуване по границата на Сърбия. Бяха пристигнали нощес и сега почиваха в долчинката, която дели пиацата от чаршията. Тук, в закритие, чакаха заповед да влязат в действие. Те са около сто и двайсет души. Техният капитан, възрус и пълен човек, който трудно понася горещината, точно сега ругае жандармерийския фелдфебел Данаил Репац, ругае го както могат да ругаят само началства в немската войска, високо, безогледно и педантично. Капитанът се оплаква, че той и неговите войници умират от жажда, че нямат най-необходимото, а дюкяните край тях, навярно пълни с всичко, са затворени, макар да има заповед да бъдат отворени.
— Какви сте вие тук? Жандарми или кукли? Аз гния тук с хората си! Или може би да разбивам дюкяните като разбойник? Веднага да намерите собствениците и да ни осигурите нужните храни и силни напитки. Веднага! Разбирате ли какво значи веднага?
С всяка дума кръвта все повече нахлува в главата на капитана. В бяла униформа, червен като рак, остриган до кожа, той гори като факел от някаква гневна сила.
Фелдфебел Репац стои като вцепенен, мига и само повтаря:
— Разбирам, господин капитан. Веднага ще стане. Разбирам. Веднага.
И после, като мина изведнъж от своето каталептично вцепеняване в някакъв безумен устрем, той се обърка и се юрна из чаршията. Сякаш с приближаването си до тоя пламнал от гняв капитан фелдфебелът внезапно бе обхванат от същия огън, който кара човека да тича, ругае, заплашва и бие, когото свари.
Първото живо същество, на което попадна в своя бяг, беше Али ходжа. Той тъкмо бе слязъл от своята махала да нагледа дюкяна. Като видя добре познатия „вакмайстор“ Репац да тича съвсем променен към него, ходжата се запита изненадан дали тоя подивял изплашен човек наистина е оня „вакмайстор“, когото години наред бе виждал как спокоен, величествен и учтив минава пред неговия дюкян. Сега мрачният и кокалест Репац го гледа с някакви други очи, които вече не познават никого и не виждат друго, освен своя собствен страх. Веднага почна да вика, сякаш повтаряше онова, което преди малко беше видял и чул от немския капитан.
— Всички трябва да ви избесим, слънце ваше небесно! Зер не ви е заповядано да държите дюкяните отворени? Та аз заради вас…
И преди уплашеният ходжа да е успял да проговори, той така го плесна по дясната буза, че ахмедията му полетя от дясното на лявото ухо.
И фелдфебелът като обезумял изтича по-нататък да отваря и другите дюкяни. Ходжата поправи ахмедията си, спусна кепенка и седна на него, все още извън себе си от изненада. Край дюкяна взеха да се роят войници със странна външност, в бели униформи, каквито никога не беше виждал. Всичко това му идваше като насън, но той вече на нищо не се учудваше, щом бе дошло време плесниците да падат от небето.
Така мина цял месец в непрекъснато бомбардиране на моста и престрелки по околните бърда, в страдания и насилия от всякакъв вид и в очакване на по-големи неволи. Още в първите дни по-голямата част от гражданството напусна града, който беше между два огъня. А в края на септември почна пълната евакуация на градчето. И последните чиновници бяха изтеглени нощем, и то по пътя през моста, защото линията беше вече прекъсната. След това постепенно бе изтеглена и войската от десния бряг на Дрина. Останаха само незначителен брой защитници, после малки пионерни отреди и разпръснати жандармерийски патрули. Докато не дойде ред и на тях.