Тук сейменинът млъкна, а Плевляк почна да вика:
— Кой го изпусна? Казвайте кой го изпусна, защото всички ще ви насека на парчета, всички!
Сеймените мълчаха и мигаха на червената неспокойна светлина, а Плевляк се въртеше около себе си, сякаш го търсеше в тъмнината, и псуваше непрекъснато даже онова, което през деня никога не би псувал. Но изведнъж се сепна, наведе се над вързания селянин като над скъпоценна вещ и разтреперан почна да скимти през зъби с някакъв и тънък, и плачлив глас:
— Пазете тоя, пазете го добре! Ах, кучи синове, ако го изпуснете, да знаете, че нямате глави!
Сеймените се раздвижиха около селянина; дотърчаха от брега през скелята още двама. Плевляк издаваше заповеди, предупреждаваше по-добре да го вържат и здраво да го държат. Така, като мъртвец, го пренесоха бавно и внимателно на брега. Плевляк тръгна след тях, без да гледа къде стъпва и без да снема поглед от вързания човек. И с всяка крачка му се струваше, че расте, че едва сега почва да живее.
По брега почнаха да пламват и да се полюляват нови факли. Заловения селянин вкараха в една от работническите къщички, дето имаше запален огън, и го вързаха за дирека с въже и с веригата, която свалиха от огнището.
Това беше самият Радисав от Унище.
Плевляк беше малко позатихнал, не крещеше, нито псуваше, но не си намираше място. Изпращаше сеймени по брега да търсят другия селянин, който бе скочил във водата, макар да беше ясно, че в тая тъмна нощ, ако не се е удавил, никой не може да го настигне и улови. Даваше и разни други нареждания, влизаше, излизаше и пак се връщаше, пиян от възбуждение. Почна дори да разпитва вързания селянин, но и от това се отказа. Изобщо всичко, което вършеше, трябваше само да заприщи и прикрие неговото безпокойство, защото всъщност той мислеше само едно: чакаше Абид ага. И не се наложи дълго да чака.
След като изкара първия си сън, Абид ага по навик се събуди веднага по полунощ и не можейки вече да заспи, застана до прозореца и се загледа в тъмнината. От неговия чардак на Бикавац денем се виждаше речната долина и строежът с къщичките, мелниците, колибите и цялото разровено и задръстено пространство около него. Сега той налучкваше в мрака всичко това и горчиво мислеше как бавно и тежко върви работата и как един ден това може да стигне и до ушите на везира. И за това ще се погрижи някой. Ако не друг, то този мазен, студен и потаен Тосун ефенди. И тогава може да изпадне в немилост пред везира. А това, това е, от което той не може да спи, а когато заспи, трепери и на сън. Яденето му е отровено, хората му са черни, животът му е мерзък, щом си помисли за това. Немилост, това значи да си отдалечен от везира, враговете ти да се подсмиват (ах, само това не!), да си никой и нищо, да си парцал и фукара не само в чуждите, но и в своите собствени очи. Значи да изгубиш мъчно спечеленото имане или ако го задържиш, да го гризеш крадешком далече от Стамбул, нейде в изгнание, в мрачна провинция, забравен, излишен, смешен, беден. Не, само това не! По-добре човек да не гледа слънцето и да не диша въздуха! Сто пъти по-добре е да бъдеш никой и да нямаш нищо! — Ето, тази мисъл непрестанно се връщаше и по няколко пъти на ден караше кръвта да бие болезнено в темето и слепоочието му, но и иначе никога не изчезваше напълно, а лежеше като черна утайка в него. Това би значила за него немилостта, а немилост е възможна всеки ден и час, защото всичко спомага тя да дойде и само той единствен върши противното и се брани; и така той е един против всички и всичко. И това трае вече петнайсетина години, откак бе стигнал до големство и влияние, откак вече везирът му поверява големи и важни работи. Кой може да издържи това? Кой да спи и да е спокоен?
Макар че беше студена и влажна есенна нощ, Абид ага отвори прозореца и се загледа в мрака, защото му се струваше, че се задушава в затвореното помещение. Тогава забеляза, че по скелите и по брега се палят и движат светлини. Когато видя да стават все повече, помисли, че е станало нещо необикновено, облече се и събуди слугата. Така стигна до осветената колиба точно в момента, когато Плевляк вече не знаеше как да псува, на кого да заповядва, изобщо какво да прави, за да съкрати времето.
Неочакваното идване на Абид ага съвсем го обърка. Толкова бе чакал тоя час и сега, когато той дойде, не умееше да го използува така, както бе мислил. Заекваше от възбуда и забрави вързания селянин. Абид ага само презрително погледна над главата му и веднага се запъти към пленника.
В колибата бяха наклали буен огън, та и най-отдалеченото кътче бе ярко осветено, а сеймените хвърляха все нови и нови дърва.