— Какво има? Спи ли ти се, разбойнико? — викаше Абид ага, като удряше с кожен бич кончова на десния си ботуш.
Циганинът клечеше с клещи в ръка и с черните си светнали очи гледаше уплашено отдолу нагоре Абид ага. Сеймените подклаждаха огъня, който и без това пламтеше. Цялото помещение блестеше, затоплено и тържествено. Изобщо това, което бе замръкнало като убога и неугледна сграда, изведнъж бе порасло, беше се разширило и изменило. В колибата и край нея цареше някаква тържествена възбуда и особена тишина, както винаги бива на места, отдето е прогонена правдата, мъчат жив човек или стават съдбоносни неща. Абид ага, Плевляк и вързаният се движеха и говореха като актьори, а всички останали ходеха на пръсти, с наведени очи, приказваха само по необходимост, и то шепнешком. Всеки в себе си искаше да не е на това място и в тая работа, но понеже не беше възможно, сподавяше своя говор и ограничаваше своите движения, та поне с това да бъде по-далеч от всичко.
Като видя, че разпитът върви мудно и не обещава плод, Абид ага с нетърпеливо движение и звучни псувни излезе от колибата. След него подскачаше и Плевляк, а подире му сеймените.
Навън съмваше. Слънцето още не беше изгряло, но целият хоризонт беше светъл. Дълбоко сред планините се виждаха облаци, развлечени в дълги тъмноморави пояси, а между тях светло и бистро небе, почти зелено. Над влажната земя лежаха развлечени купища ниска мъгла, из която се подаваха короните на овошките със съвсем оредели и жълти листа. Като не преставаше да удря с бича по ботушите си, Абид ага издаваше заповеди: виновният да се разпитва и по-нататък, особено за помагачите, но да не го подлагат прекомерно на мъки, от които би изгубил сили; да се приготви всичко, което е нужно, днес по пладне да бъде набит жив на кол, и то на крайната скеля, на най-високото място, та да го види цялото градче и всички работници от двете страни на реката; Мерджан да приготви всичко, а глашатаят да викне из махалите, че по пладне народът може да види на моста какво става с ония, които пречат на изграждането на моста, и че тук, на единия и на другия бряг, трябва да се събере цялото мъжко население, турци и рая, от децата до старците.
Денят беше неделен. В неделя се работеше, както през всички останали дни, но днес и самите надзиратели бяха небрежни. Едва се бе съмнало добре и новината за улавянето на виновния, за мъченията и погубването, което щеше да стане по пладне, се разнесе. Онази притихналост и тържественост в настроението на колибата се разпростря върху целия строеж. Аргатите работеха в мълчание, всеки отбягваше да погледне в очите на другия и всеки гледаше работата пред себе си, сякаш в това бе началото и краят на света.
Цял час преди пладне жителите на града, предимно турците, се събраха на равнината при моста. Децата се катереха по високите блокове необработен камък, които лежаха там. Работниците се рояха около дългите тесни дъски, на които деляха ратайския хляб, който не оставяше човека да умре. Те дъвчеха и мълчаливо и плахо гледаха наоколо. След малко се появи Абид ага, придружен от Тосун ефенди, майстор Антоний и неколцина видни турци. Всички застанаха на едно издигнато и отцедено място между моста и колибата, в която бе осъденият. Абид ага беше ходил още веднъж там и му бяха съобщили, че всичко е готово; дъбовият кол, дълъг близо четири аршина, изострен както трябва, обкован на върха с желязо и съвсем тънък и остър, целият намазан с лой, беше готов; на скелята бяха заковани диреци, между които щеше да бъде закрепен колът, имаше дървен чук за набиване, въжета и всичко останало.
Плевляк беше припрян, със землен цвят на лицето и зачервени очи. И сега не можеше да издържи парещия поглед на Абид ага.
— Слушай, ако всичко не бъде както трябва и ме посрамиш пред хората, не ми излизайте пред очите нито ти, нито оная циганска бърбонка; ще ви удавя в Дрина като слепи кучета.
И тогава, като се обърна към разтреперания циганин, добави по-меко:
— Шест гроша за работата и още шест, ако остане жив до мръкване. Сега си отваряй очите.
От главната джамия в чаршията долетя суровият и ясен глас на ходжата. Сред насъбрания народ мина вълнение и след малко вратата на колибата се отвори. Десетима сеймени се наредиха в две редици по петима от всяка страна. Между тях е Радисав, бос и гологлав, припрян и приведен както винаги, но сега не „сее“ като ходи, а пристъпя ситно и чудновато, сякаш подскача на осакатените си крака, с кървави дупки вместо нокти; на рамото си носи дълъг, бял и заострен кол. Отзад върви Мерджан с още двама цигани, които ще му помагат при изпълнението на присъдата. Изведнъж отнякъде излезе и Плевляк на своя дорест кон и застана начело на това шествие, което трябваше да премине само стотина крачки до първите скели.