Хората извиваха вратове и се надигаха на пръсти да видят човека, който бе правил съзаклятие за противене и разрушаваше строежа. Всички бяха изненадани от бедната и жалка външност на човека, когото съвсем иначе си бяха представяли. Разбира се, никой от тях не знаеше защо така смешно подскача и забожда крак след крак и никой не виждаше добре изгорялото от веригите, което минаваше през гърдите му като големи каиши и над което бяха навлекли ризата и абата му. Затова на всички изглеждаше прекалено жалък и неугледен за работата, поради която го водеха на гибел. Само дългият бял кол придаваше на всичко някакво страшно величие и привличаше всички погледи върху себе си.
Когато стигнаха до мястото, гдето почваха землените работи на брега, Плевляк слезе от коня и с някакво тържествено и пресилено движение предаде юздите на слугата, а той с останалите се изгуби по стръмния разкалян път, който се спуска към водата. Малко след това хората можаха да ги видят как се появяват по същия ред на скелята и как се изкачват бавно и внимателно. На тесните пролази от греди и дъски сеймените плътно обкръжиха и притиснаха до себе си Радисав, за да не скочи във водата. Така се изтегляха бавно и се изкачваха все по-високо, докато стигнаха края. Тук, над водата, беше направена площадка колкото една средна стая. На нея като на издигната сцена се сместиха Радисав, Плевляк и тримата цигани; другите сеймени се пръснаха наоколо по скелите.
Хората на равнинната се местеха и разместваха. Стотина крачки ги деляха от ония дъски, така че виждаха всеки човек и всяко движение, а не можеха да чуят дума, нито да разберат нещо повече. Хората и работниците от левия бряг бяха отдалечени три пъти повече от зрелището и още по-силно шаваха и се напрягаха, за да видят и чуят колкото може по-добре. Но нищо не можеше да се чуе, а онова, което се виждаше, беше в началото така еднообразно и неинтересно, а на края стана толкова страшно, че всички извърнаха глави и мнозина бързо си отидоха в къщи, като се разкайваха, задето бяха дошли.
Когато заповядаха на Радисав да легне, той за миг се поколеба, а после, без да гледа циганите, сякаш ги нямаше, се приближи до Плевляк и почти поверително, като на свой, му каза тихо и глухо:
— Слушай, заклевам те в тоя и оня свят, направи добро и ме прободи да се не мъча като куче.
Плевляк се дръпна и му викна, сякаш се бранеше от този толкова свойски разговор:
— Сиктир, гяурино! Зер ти, такъв делия, дето царство рушиш, ще хленчиш като жена! Ще бъде, както е заповядано и както си го заслужил.
Радисав още повече сведе глава, а циганите се приближиха и почнаха да му свалят абата и ризата. На гърдите му се показаха раните от веригите, покрити с мехури и почервенели. Без да каже нито дума, селянинът легна, както му бе заповядано, с лице към земята. Циганите се приближиха и първо вързаха ръцете му на гърба, а после по едно въже за глезена на всеки крак. Всеки опъна въжето към своята страна и широко разкрачиха нозете му. През това време Мерджан постави кола върху две къси обли дървета така, че върхът му дойде между краката на селянина. После извади от пояса си къс широк нож, клекна до осъдения и се наведе над него, за да разреже сукното на потурите между краката му и да разшири отвора, през които колът щеше да влезе в тялото. За щастие тази най-страшна част от работата на палача беше закрита от хората. Виждаше се само как вързаното тяло затреперя от краткото и незабелязано убождане с ножа, как се повдига до пояса, сякаш ще стане, но веднага отново пада обратно и се удря тъпо о дъските. Щом свърши това, циганинът скочи, хвана дървения чук от земята и с него почна да удря долния тъп край на кола с бавни и отмерени удари. Между два удара се спираше за малко и поглеждаше първо тялото, в което забиваше кола, а после двамата цигани, напомняйки им да теглят полека и равномерно. Тялото на разкрачения селянин се гърчеше от само себе си; при всеки удар гръбнакът му се свиваше и изкорубваше, но въжетата го изправяха и затягаха. Тишината от двете страни на реката беше такава, че ясно се различаваше и всеки отделен удар, и неговото ехо по стръмния бряг. Най-близките можеха да чуят как човекът удря чело в дъските и още един друг необикновен звук; но това не беше ни вопъл, нито писък, ни предсмъртен стон, мито какъвто и да е човешки глас, а цялото това разпънато и мъчено тяло издаваше някакво скърцане и пукот, като плет, които тъпчат, или като дърво, което чупят. След всеки втори удар циганинът се приближаваше до протегнатото тяло, надвесваше се над него, проверяваше дали колът отива в добра посока и когато се увереше, че не е повредена нито една от важните части на вътрешността, връщаше се и продължаваше своята работа.