Плевляк стоеше в недоумение на равнинката, която бързо се опразваше. Слугата държеше коня и сеймените очакваха нареждания. Чувствуваше, че трябва да каже нещо, но не можеше от силното вълнение, което чак сега бе започнало да расте у него и да го разпъва, сякаш ще хвръкне. Едва сега стигаше до съзнанието му всичко, за което преди това, зает с работата около изпълнението на присъдата, не можеше да мисли. Едва сега си спомни заплахата на Абид ага, че жив ще го набие на кол, ако не успее да хване виновния. Избягна този ужас, но на косъм, в последната минута. Онзи там на скелята бе работил с всички сили, нощем, потайно, за да стане наистина това. Но бе станало обратното. И самият поглед на този човек, който още живееше прикован и издигнат над реката, го изпълваше с ужас и с някаква болезнена радост, че същата участ не бе постигнала него, че неговото тяло е незасегнато, свободно и подвижно. От тия мисли непреодолими огнени тръпки се разпростираха из гърдите му, влизаха в краката и ръцете и го караха да се движи, да се смее и говори, за да убеди сам себе си, че е здрав, че може да се движи свободно, да говори и да се смее гласно, да пее, ако иска, а не да ръмжи от кола немощни клетви, очаквайки смъртта като единствено щастие, което още може да го споходи. Ръцете сами се движат, краката сами потропват, устата сама се отваря и в нея напира истеричен смях и сами текат обилни думи:
— Ха-ха-ха! Радисаве, горска самовило, защо си се вдървил така? Защо не подкопаваш моста? Защо ръмжиш и хъркаш? Запей, самовило! Поиграй, самовило!
Изненадани и смутени, сеймените гледаха как техният старейшина подскача с разперени ръце и как, пеейки и хъркайки, се задушава от смях, от чудните думи и бялата пяна, която все повече избликва по краищата на устните му. И дорестият му кон хвърляше коси, уплашени погледи към него.
IV
Всички ония, които от единия или другия бряг присъствуваха на изпълнението на наказанието, разнесоха страшни слухове из града и околностите. Неописуем страх се всели у граждани и работници. Бавно и постепенно в съзнанието на хората проникваше цялото значение на онова, което бе станало близо до тях през този къс ноемврийски ден. Всички разговори се въртяха около човека, който още живееше там, горе, на кола над скелята. Всеки се заричаше в себе си да не говори за него; но какво значи заричането, щом мисълта постоянно се връща към него и погледът се тегли на тая страна?
Селяните, които идваха от Баня и прекарваха камъни на волски коли, свеждаха очи и кротко подканяха воловете да бързат. Работниците по брега и скелите си подвикваха по работа шепнешком и само колкото бе потребно. И самите надзиратели с лескови пръти в ръце бяха по-кротки и по-меки. Далматинските каменоделци работеха с гръб към моста и бледи, със стиснати зъби, гневно удряха своите длета, които в общата тишина тракаха като ято кълвачи.
Скоро падна здрач и работниците се спуснаха към своите жилища, защото искаха да бъдат колкото може по-далеч от скелята. Още преди да мръкне съвсем, Мерджан и един верен слуга на Абид ага се изкачиха при Радисав и установиха, че и сега, четири часа след изпълнението на наказанието, осъденият е жив и в съзнание. В треска, той бавно и тежко въртеше очи и когато под себе си видя циганина, почна по-високо да охка. През това охкане, с което излизаше душата му, се различаваха отделни думи:
— Турци… турци… мост?…
Доволни, те се върнаха в къщата на Абид ага на Бикавац, като разказваха на всички по пътя, че осъденият е жив; а щом скърца със зъби и проговаря от кола ясно и разбрано, има надежда да живее и до другия ден до пладне. Доволен бе и Абид ага и заповяда да се изплати на Мерджан обещаната награда.
Тази нощ всичко живо в града и край моста заспа в страх. По-точно заспа оня, който можеше да спи, но ония, които не можаха да затворят очи за сън, бяха много.
А другият ден беше слънчев ноемврийски понеделник. Нито при строежа, нито в града имаше око, което да не погледне към безредната плетеница от греди и дъски над водата, дето, в самия край, като на палуба на кораб, прав и самотен, стърчеше човекът на кола. И мнозина от онези, които при събуждането си мислеха, че са сънували онова, което предния ден бе станало на моста пред очите на хората, сега стояха и без да мигнат, гледаха как техният мъчителен сън продължава и трае, действителен, на слънцето.
Сред работниците същата вчерашна тишина, пълна с униние и мъка. В града съшият шепот и тревога. Мерджан и слугата на Абид ага пак се качиха на скелята и споходиха осъдения; казаха си нещо, повдигнаха глави и погледнаха нагоре към лицето на селянина; изведнъж Мерджан го подръпна за потурите. И по начина, по който слязоха на брега и минаха мълчаливо край работещите хора, всички разбраха, че селянинът е издъхнал. И всички сърби усетиха някакво облекчение като невидима победа.