Сега всички по-смело погледнаха нагоре към скелята и към осъдения. Всички чувствуваха, че в тяхната непрестанна борба и мерене с турците сега е натегнало на тяхна страна. Смъртта е най-големият залог. Устата, слепена дотогава от страх, сама се отваряше. Така, окаляни, мокри и бледи, търкаляйки с борови лостове големите блокове бански камък, те заставаха за миг да наплюнчат дланите си и с приглушен глас си казваха един на друг:
— Бог да го прости и помилва!
— Ех, мъченик! Ех, мъко наша!
— Зер не виждаш, че е великомъченик? Светец, клетият!
И всеки под око измерваше покойника, който се държеше изправен, сякаш водеше чета. Горе, на своята висота, той не им изглеждаше вече нито страшен, нито жалък. Напротив, за всички сега бе ясно колко се бе откъснал и извисил. Не стои на земята, не се държи с ръце, не плува, не лети; крепи се от само себе си; освободен от земни връзки и тежест, не се мъчи; вече никой нищо не може да му направи, нито пушка, нито сабя, ни зла мисъл, ни човешка реч, ни турски съд. Но гол до пояса, с вързани ръце и крака, изправен, с отметната назад до кола глава, този образ не приличаше толкова на човешко тяло, което расте и се разлага, колкото на високо издигнат, твърд и нетленен истукан, който ще остане тук завинаги.
Аргатите се раздвижиха и скришом се кръстеха.
В Мейдан жените притичваха една до друга през дворовете, колкото за минута-две да си пошепнат и поплачат заедно, и веднага се връщаха тичешком да не им загори яденето. Една запали кандило. Скоро във всички къщи горяха кандила, прикрити в ъглите на стаите. Децата мигаха и някак празнично гледаха тоя блясък, слушаха неразбираемите, откъслечни думи на по-старите („Господи, сохрани ни и ни опази!“; „Ах, мъченико, прибра те господ, сякаш издигна най-голямата църква!“; „Помози, боже, ти единствен, затрий душманите и не им давай дълго да царуват!“) и подпитваха неуморно какво е това мъченик, кой вдига църкви и къде е това. Особено любопитни бяха момчетата. Майките ги умиряваха;
— Трай, душо! Мълчи, слушай мама и се пази, докато си жив, от проклетия турчин!
А преди за втори път да почне да пада мрак, Абид ага още веднъж обиколи строежа и доволен от действието на тоя страшен пример, заповяда да снемат селянина от скелята:
— Хвърлете кучето на кучетата!
Тая нощ, която бързо се спускаше влажна и хладна като пролетна, сред работниците почна неясна глъч и вълнение. И ония, които преди това не искаха да чуят за разрушаване и отпор, сега бяха готови да дадат много и да направят всичко. Човекът от кола бе станал обща грижа и светиня. Няколкостотин измъчени хора, подтиквани по вроден инстинкт от силата на съжалението и старите обичаи, несъзнателно се вълнуваха и обединяваха в усилието да се доберат до трупа на мъченика, да го спасят от осквернение и погребат по християнски. С предпазливо шушукане и сговаряне по колиби и навеси ратаите събраха помежду си голямата сума от седем гроша, с която да подкупят Мерджан. За тая работа избраха трима от най-ловките помежду си и те успяха да влязат във връзка с палача. Мокри и уморени от работа, тримата селяни сега преговарят бавно, лукаво, със заобикалки. Като се мръщи, почесва се по главата и преднамерено заеква, най-старият от тях казва на циганина:
— Ето, и това се свърши. Така било писано и така да е. Само че, знаеш ли, все пак, човек е, що се казва, божа твар, та не би трябвало, например, да го ядат зверовете и да го развлачат кучетата.
Мерджан, който добре усеща, че се касае за работа, отказва.
— А, не! Не ми говорете. На голям огън ще ме турите. Не знаете какъв рис е Абид ага.
Селянинът се мъчи, мръщи се и си мисли: „Циганин е, създание без кръст и душа, та не можеш нито да се братимиш, нито да ставаш кум с него, нито да го заклеваш в нещо на земята или на небето“ — а държи дясната си ръка в плиткия джеб на ямурлука и стиска в нея седемте гроша.
— Ама аз знам какво е. Ние знаем например, че и на тебе не ти е леко. Но няма да ти напакостим. Ето, четири гроша сме намерили и мислим, че стига.
— Не, не, по ми е мил животът от всякакво земно благо. Абид ага жив няма да ме остави, защото той вижда всичко и когато спи. Ах, умирам, като си помисля!