Още същата нощ падна обилен дъжд без вятър, а утрото бе пълно с млечна мъгла и тежка топла влага, която изпълваше цялата речна долина. По някакъв бял блясък, който ту растеше, ту чезнеше, личеше, че слънцето се бори с мъглата, която не можеше да пробие. Всичко бе забулено и призрачно ново и чудно. Хората изведнъж изскачаха из мъглата и също така изведнъж се губеха в нея. При такова време в ранно утро през чаршията мина проста кола с двама сеймени, които придържаха вързания Плевляк, своя довчерашен старейшина.
Откак завчера, в пристъп на неочаквано въодушевление, че е останал жив и не е на кол, бе започнал да играе пред всички, той вече не се укроти. Всичките му мускули играеха, място не си намираше, постоянно го мъчеше непреодолима потреба сам да се увери и на другите да покаже, че е здрав, читав и подвижен. Понякога се сещаше за Абид ага (това беше черната точка в неговата радост!) и веднага потъваше в тежка замисленост. Но през това време у него се набираше нова сила, която непреодолимо го караше да се движи и кърши като обхванат от бяс. И пак се вдигаше и почваше да играе, като разперваше ръце, щракаше пръста и се кършеше в кръста като ченгия, доказвайки с нови пъргави и остри движения, че не е набит на кола, а диша в ритъма на играта:
— Ето, ето… и така мога, ето и така… ето!
Нищо не искаше да яде, а всеки разговор прекъсваше неочаквано и почваше да играе и детински да уверява при всяко движение.
— Ето, вижте, ето… и така, ето!
Когато вечерта най-после се осмелиха да кажат на Абид ага какво става с Плевляк, той рече студено и кратко:
— Отведете побъркания в Плевле и нека го вържат в къщи да не щурее наоколо. Той не беше за тая работа.
Така и направиха. Тъй като старейшината не можеше да седи мирен, неговите сеймени бяха принудени да го вържат за колата, с която го караха. Той плачеше и се бранеше и доколкото можеше да движи отделни части на тялото си, дърпаше се и викаше своето: ето, ето! Най-после трябваше да вържат и краката, и ръцете му, така че той седеше в колата проснат като чувал с жито и целият омотан във въжета. Но сега, като не можеше да се движи, почна да си въобразява, че го набиват на кол; гърчеше се и се противеше с отчаяни викове:
— Не мене, не мене! Вилата хванете! Не, Абид ага!
От последните къщи в края на града изтичваха хора, разтревожени от тия викове, но колата със сеймените и болния бързо изчезваше по добрунския път, в гъстата мъгла, през която едва се налучкваше слънцето.
Това неочаквано и тъжно заминаване на Плевляк още повече всели страх у хората. Почнаха да шушукат, че осъденият селянин бил невинен и тоя Плевляк му бере греха. Между сърбите в Мейдан жените приказваха, че вили погребали мъртвото тяло на нещастния Радисав под Буткови скали и че нощем от небето падала силна светлина над неговия гроб: хиляди запалени свещи, които пламтят и трептят в дълга редица от небето до земята. Виждали ги през сълзи.
Различни неща се вярваха и шепнеха, но страхът беше по-силен от всичко. И работата на моста продължаваше бързо и гладко, без прекъсване и повреди. И кой знае докога би продължила, ако в началото на декември неочаквано не бе настъпил силен студ, срещу който и силата на Абид ага не можеше да направи нищо.
Това бяха незапомнени студове и виелици за първата половина на месец декември. Камъните замръзваха за земята и дървото се пукаше; ситен кристален сняг завяваше предметите, инструментите и цели колиби, а на другия ден причудлив вятър го отнасяше на друга страна и завяваше друго място. Работата престана сама по себе си и страхът от Абид ага съвсем избледня и се изпари. Абид ага упорствува няколко дни, но най-после отстъпи. Разпусна работниците и преустанови работата. В най-голямата виелица си тръгна и той със своите хора. Същия ден отпътува след него и Тосун ефенди на селска шейна, затрупан със слама и черги, а майстор Антоний в противна посока. Целият лагер от ратаи се пръсна по селата и дълбоките долини, изчезна нечуто и незабелязано като вода, която попива в земята. Строежът остана като захвърлена играчка.
Преди заминаването си Абид ага отново свика по-първите турци в града. Беше потиснат в своята сърдита немощ. Каза им, както лани, че оставя всичко на тяхна грижа и отговорност.
— Аз заминавам, но моето око остава тук. И внимавайте добре: по-хубаво е двайсет непокорни глави да отсечете, отколкото един царски гвоздей да се изгуби. Щом пукне пролет, аз отново ще дойда тук и ще търся сметка от всекиго.