Като гледаха всичко това, от ден на ден, от година на година, нашите хора почнаха да губят представа за времето и истинските намерения на строителите. Струваше им се, че строежът не само не отива напред, но че все повече се обърква и заплита в някакви помощни и странични работи и колкото по-дълго трае, толкова по-малко прилича на онова, което трябва да стане. Хората, които сами не работят и не предприемат нищо в живота, лесно губят търпение и изпадат в грешки, когато съдят за чуждата работа. Вишеградските турци пак взеха да свиват рамене и да махат с ръка, когато говореха за моста. Християните мълчеха, но гледаха градежа със злоради и потайни мисли в себе си и желаеха неговия неуспех, както на всяко турско начинание. Някога по това време игуменът на манастира „Баня“ до Прибой записа на празния последен лист на един миней: „Да се знае кога Мехмед паша е градил мост на Дрина при Вишеград. И голям зулум бе за народа християнски от агаряните, и тежка ангария. От морето доведоха майстори. Три години градиха и много аспри похарчиха. Водата раздвоиха и разтроиха, но моста не можаха да поставят.“
Минаваха години, сменяха се лета и есени, зими и пролети, заминаваха и се връщаха работници и майстори. Сега цялата Дрина бе засводена, но не с мост, а с дървени скели, които приличаха на безсмислена и объркана плетеница от дъски и греди. От едната и от другата страна се люлееха високи уреди за вдигане, закрепени на добре вързани салове. На двата бряга на реката димяха огньове, а над тях се топеше оловото, с което заливаха дупките на плочите и невидимо свързваха камък с камък.
В края на третата година стана едно от тия нещастия, без които големите строежи рядко минават. Довършваха средния стълб, който бе малко по-висок и при върха малко по-широк от останалите, защото на него трябваше да лежи капията. При пренасянето на един голям каменен блок работата се запъна. Работниците се трупаха около големия четириъгълен камък, който, омотан в дебели въжета, висеше над главите им. Макарата не можеше да го пренесе точно над неговото място. Помощникът на майстор Антоний, Арапина, дотича нетърпеливо и със силни и сърдити викове (на оня чуден, смесен език, който с течение на годините се бе създал между тия хора от различни краища на света) почна да дава нареждания на хората долу във водата, които управляваха повдигането. В тоя миг, неизвестно как, въжетата се разхлабиха и блокът се смъкна, отначало с единия си край, а после и с цялата си тежест, върху възбудения Арапин, който гледаше не над себе си, а надолу към водата. По чудо блокът падна точно там, дето трябваше, но при падането подхвана Арапина и притисна цялата долна половина на тялото му. Настана бъркотия, тревога и викове. Веднага дойде и майстор Антоний. След първия момент на безсъзнание младият негър дойде на себе си; стенеше през стиснати зъби и тъжно, и уплашено гледаше в очите майстор Антоний. Със свити вежди, блед, майстор Антоний нареждаше как да се съберат работниците, донесе инструменти и пристъпи към вдигане на блока. Но всичко бе напразно. Кръвта на младежа бързо изтичаше, дишането му пресекваше, а погледът се замъгляваше. За половин час той издъхна, като държеше конвулсивно ръката на майстора в своята.
Погребението на Арапина беше тържествено събитие, което дълго се помни. Всички мъже мюсюлмани излязоха да го изпратят и да поносят по няколко крачки неговия ковчег, в който лежеше само горната половина на младото му тяло, защото другата остана под каменния блок. Над гроба му майстор Антоний направи хубав паметник от камъка, от който правеха моста. Потресе го смъртта на младежа, когото още като дете бе измъкнал от сиромашията в Улцине, гдето живееха няколко изпаднали негърски семейства. Но работата не спря нито за миг.
И тази, и следващата година зимата беше топла и работиха чак до средата на декември. Настъпи петата година от работата. Сега онзи широк и неправилен кръг от дървета, камъни, помощни подпори и разновиден материал почна да се стеснява.