На равното до пътя за Мейдан вече се издигаше новият хан, освободен от скелите. Това бе голяма сграда на два етажа, иззидана от същия камък, от който се правеше мостът. Още работеха в хана отвън и отвътре, но сега вече, така отдалеч, можеше да се види как той се отделя с големината си, е хармоничните си линии и здравината на строежа от всичко, което някога е могло да се построи или замисли в градчето. Тая сграда от светложълтеникав камък, с покрив от тъмночервени керемиди, с низ фино изрязани прозорци, изглеждаше на гражданите като разкошна и невероятна празнична вещ, която отсега трябваше да стане съставна част от техния всекидневен живот. Съградена от везира, тя изглеждаше, сякаш в нея щяха да отсядат само везири. Всичко беше отблясък от някакво величие, вкус и разкош, който ги смущаваше.
В същото време и безформената маса от кръстосани греди и летви над реката почна да спада и изтънява и през тях сега все по-добре и по-ясно надничаше истинският мост от хубав бански камък. Отделни работници и цели групи още вършеха неща, които в очите на хората изглеждаха безсмислени и без връзка с останалото, но сега вече и за последния неверен гражданин бе ясно, че всички заедно издигат моста по един-единствен замисъл и безпогрешна сметка, които стоят зад всички тези отделни работи. Най-напред се показаха онези сводове, които са най-малки и по дължина, и по ширина и най-близки до брега, а след това ги откриваха един по един, докато и последният не хвърли скелята от себе си и не се показа целият мост с единадесетте мощни свода, съвършен и чуден в своята красота, като нов и странен предел за погледа на гражданите.
Бързи и на зло, и на добро, вишеградчани останаха посрамени за своето съмнение и безверие. Сега не се и опитваха да прикрият възхищението си, нито можеха да обуздаят своето въодушевление. Минаването през моста още не бе позволено, но хората се събираха на двата бряга, особено на десния, дето се намира чаршията и по-голямата част от града, и гледаха как работниците минават по него и изглаждат камъка на оградата и издигнатите седалища на капията. Събраните вишеградски турци гледаха този чужд труд за чужда сметка, на който в продължение на пет години бяха измисляли всякакви имена и предсказвали най-лошо бъдеще.
— Ами аз всякога съм ви казвал — говореше възбудено един дребен ходжа от Душче, — че нищо не се е опряло на царската ръка и че тия умни хора най-после ще издигнат това, което са намислили; а вие все — няма, не могат. И ето, виждате, че построиха, и то какъв мост, какво удобство и красота.
Всички се съгласяват, макар че никой не си спомня кога той им е говорил така, а знаят, че заедно с тях той също бе одумвал и строежа, и онзи, който го правеше. И всички, искрено зарадвани, непрестанно се учудват.
— Ей, хора, ей, хора, какво изникна в това наше градче!
— Виждаш ли какво значи везирска сила и ум — където хвърли око, там има берекет и хабер.
— Но това е още нищо — добавя оня дребен, весел и подвижен ходжа, — той ще стане още по-красив. Виждате ли как го тимарят и докарват, като кон за панаир!
Така се надпреварваха в излив на възхищения, като търсеха все по-хубави и по-големи думи за похвала. Само Ахмед ага Шета, богат търговец на жито, човек злонравен и скъперник, още гледа презрително и строежа, и тия, които го хвалят. Висок, жълт и слаб, с черен остър поглед и тънки, сякаш слепени устни, той примигва на хубавия слънчев септемврийски ден и единствен не отстъпва от своето по-раншно мнение. (Защото у някои хора има безпричинна омраза и завист, по-големи и по-силни от всичко, което другите могат да сторят и измислят.) На тия, които въодушевено хвалят големината и здравината на моста, като казват, че е по-як от всяка крепост, той презрително подхвърля:
— Не му е идвало наводнение, истинското наше вишеградско! И ще видиш какво ще остане от него!
Всички огорчено му противоречат и хвалят ония, които са работили на моста, особено Ариф бей, който, всякога засмян, като на игра издигна такъв и толкова голям строеж. Но Шета е твърдо решен да не признава никому нищо.
— Да, ако не бяха Абид ага и неговата зелена тояга и неговите зулуми, щях да ви питам дали този Мисир баба можеше със своя смях и с ръце на гърба да довърши моста.
И разгневен от общото въодушевление като от лична обида, Шета сърдито отива в своя дюкян да седи на постоянното си място, отдето не се вижда нито слънцето, нито мостът и не се чува глъчката и шумът на въодушевените хора.
Но Шета беше единственото изключение. Радостта и въодушевлението на гражданите растяха и се ширеха и по околните села. В първите дни на месец октомври Ариф бей уреди голямо тържество по случай довършването на моста. Този човек с господарски навици и рядка честност, който харчеше всичките му поверени пари за онова, с което бе натоварен, без да задържа нещо за себе си, беше за народа главната личност в това дело. За него се говореше повече, отколкото за самия везир. Така и неговото тържество излезе богато и блестящо.