Надзирателите и работниците получиха дарове в пари и дрехи, а общата гощавка, в която можеше да участвува всеки, който иска, трая два дни. За везирово здраве ядоха и пиха, свириха, играха и пяха; устроени бяха конни и пеши надбягвания; на бедните раздадоха месо и сладкиши. На пазарището, което свързва моста с чаршията, се вареше в големи казани халва, която се раздаваше гореща на народа. Тогава се заслади и оня, който и на байрам не беше се заслаждал. И до селата край града стигна тая халва, а който я вкуси, пожела здраве на везира и дълъг живот на неговите строежи. Имаше деца, които по четиринайсет пъти се връщаха при казана с халвата, докато готвачите не ги познаеха и не ги изпъждаха, като ги биеха с дървените лъжици. Едно циганче умря, защото преяде с гореща халва.
Тези неща дълго се помнеха и разказваха заедно с приказките за изграждането на моста, толкова повече, че благодетелните везири и техните почтени помощници през по-късните столетия, изглежда, бяха измрели и такива тържества станаха редки и съвсем непознати, докато най-сетне преминаха в легенди за вилите, за Стоя и Остоя и други подобни чудеса.
Докато траяха тържествата, както и в първите дни изобщо, хората преминаваха безброй пъти по моста от единия бряг на другия. Децата претичваха, а по-възрастните вървяха полека в разговор или се обръщаха на всяка крачка към съвсем новите гледки, които се откриваха от моста. Болните, куците и схванатите бяха довеждани на носилки, защото никой не искаше да изостане и да се откаже от своя дял в това чудо. Всеки, дори и най-дребният гражданин, сякаш чувствуваше, че неговите способности изведнъж са се умножили и силата му е нараснала; сякаш някакъв чуден, свръхчовешки подвиг е сведен до мярката на неговата сила и до границата на всекидневния живот; сякаш покрай познатите досега елементи: земя, вода и небе, е открит изведнъж още един; сякаш с някакво благородно усилие веднъж завинаги и за всекиго е осъществено едно най-голямо желание, древната човешка мечта: да се ходи над водата и да се владее просторът.
Турските момци извиха хоро около казана с халвата, поведоха го по моста, защото тук им се струваше, че летят, а не стъпват на земята, след това го извиха в кръг на капията и тук тупаха и удряха с крак новите плочи, сякаш изпитваха твърдината на моста. Около това сбито кръгло хоро на младите тела, които неуморно подскачаха в същия ритъм, обикаляха момчета, провираха се между играещите крака като през подвижен плет, стояха в средата на хорото, за пръв път в живота си на моста, за който от години се приказваше, и то на капията, за която казваха, че в нея бил затворен оня нещастен покоен Арапин, който се явявал нощем. Наслаждавайки се на това хоро, те примираха от страха, който Арапина и докато беше жив и работеше на моста непрестанно всяваше между градските деца. На този нов, висок и необикновен мост им се струваше, че отдавна са напуснали майка и родна къща и са се залутали по земята на черните хора, чудните сгради и необикновените игри; трепереха, но не можеха да се отделят от мисълта за Арапина, нито да се откъснат от хорото на чудната нова капия. Само някое ново чудо можеше да привлече тяхното внимание.
Някой си Мурат, наричан Мута, малоумен младеж от знатното семейство Туркович в Незуки, с когото в градчето често си правеха шеги, изведнъж се изкачи на каменната ограда на моста. Зачуха се детски крясъци, учудени и уплашени викове на по-старите, а идиотът като омагьосан, с разперени ръце и отметната глава, тръгна по тесните плочи крак пред крак, сякаш не се носеше над водата и пропастта, а участвуваше в най-хубава игра. Успоредно с него вървяха група дечурлига и безделници и го окуражаваха. Но на другия край на моста го причака неговият брат Али и го нашиба като малко дете.
Мнозина отиваха далече по реката, на половин час път, до Калат или Мезалин, и оттам гледаха моста, който се открояваше бял и лек със своите единайсет нееднакви свода, като чудна арабеска над зелената вода сред тъмните бърда.
Тези дни донесоха и голяма бяла плоча с издълбан надпис и я взидаха на капията, в оня зид от червеникав камък, който се издига цели три аршина над оградата на моста. Дълго време хората се събираха около надписа и гледаха в него, докато не се намереше някой софта или млад хафъз, който, с по-голяма или по-малка вещина, за едно кафе или парченце любеница, или просто за божи себап, прочиташе надписа както можеше и умееше.