Стотици пъти бяха сричани през тия дни стиховете на тоя тарих, който бе написан от някой си Бади, цариградски стихотворец, и в който се казваше името и званието на онзи, дето бе изградил това добро дело, както и щастливата година 979 по хеджира, т.е. 1571 по християнското леточисление, когато постройката бе завършена. Този Бади за добри пари пишеше леки и звучни стихове и умееше вещо да ги приспособява към велможите, които строяха или поправяха големите постройки. Ония, които го познаваха (и малко му завиждаха), говореха подигравателно, че небесният свод е единственият строеж, който няма тарих от Бадиевото перо. А той беше, при всичките си добри печалби, сиромах и гладник, вечно в борба с оная странна сиромашия, която често придружава стихотвореца като някакво чудно проклятие и която никакви награди не могат да заситят.
Поради слабата грамотност, твърда глава и живо въображение на нашите хора, всеки от учените граждани по свой начин четеше и тълкуваше тариха на Бади върху каменната плоча, който, като всеки текст, изнесен веднъж на показ, стоеше там, вечен на вечния камък, завинаги и безвъзвратно изложен на погледите и тълкуванията на всички хора, мъдри и глупави, зли и добронамерени. А всеки от слушателите помнеше ония стихове, които най-много отговаряха на неговото ухо и нрав. Така онова, което беше тук, пред погледа на цял свят, издълбано в твърдия камък, се повтаряше от уста на уста по разни начини, често пъти изменяно и изкривявано до безсмислие.
На камъка пишеше:
Най-после хората се наядоха, начудиха, находиха и наслушаха на стиховете от надписа. Това чудо от първите дни влезе във всекидневния им живот и те минаваха по моста забързани, равнодушни, угрижени и разсеяни, също както шумната вода течеше под него, и сякаш мостът бе един от безбройните пътища, които те или техният добитък са утъпкали с краката си. А плочата с надписа мълчеше на зида, като всеки друг камък.
Сега пътят от левия бряг бе свързан направо с края на пътя при равнинната от другата страна на реката. Изчезнаха почернелите, проядени от червеи каици и своенравните каикчии. Дълбоко под крайните сводове на моста оставаха песъчливите свлакове и стръмни брегове, по които хората така мъчно слизаха и се качваха и на които с такава мъка чакаха и толкова напразно викаха от едната на другата страна. Всичко това, заедно с буйната река, бе свързано като по магия с мост. Високо над него сега се ходеше като с криле, направо от единия на другия бряг, през широкия, дълъг мост, който бе як и непоколебим като планина, а под копитата отекваше, сякаш беше само от една тънка каменна плоча.
Изчезнаха и дървените воденици и къщурки, в които пътниците при нужда нощуваха. Вместо тях се издига як и изящен керван-сарай и приема пътниците, които с всеки ден стават все повече. В хана се влиза през широка порта в хармонични линии. От двете си страни тя има два големи прозореца с решетки, но не от желязо, а издялани от варовик, и то всяка от по един къс. В широкото правоъгълно дворище има място за стоки и багаж, а на всички страни наоколо се редят вратите на тридесет и шест стаи. Отзад, под хълма, са оборите; за общо учудване и те са от камък, сякаш са построени за царски ергелета. Такъв хан няма от Сараево до Одрин. Тук всеки пътник може да остане един ден и една нощ и да има безплатно конак, огън и вода за себе си, за прислугата и конете.