Всичко това, както и самият мост, беше благодеяние на великия везир Мехмед паша, който преди повече от шестдесет години се бе родил зад тия планини, във високото село Соколовичи, и който като дете, заедно с група сръбски селянчета бе отведен с аджами оглан в Стамбул. Разноските по издържането на керван-сарая идваха от вакъфите, които Мехмед паша бе основал от големите имения, заграбени в новозавзетите краища в Унгария.
Така с построяването на моста и керван-сарая изчезнаха, както се вижда, много мъки и несгоди. Може би щеше да изчезне и оная необикновена болка, която везирът като дете бе понесъл от вишеградската скеля, от Босна: черна, остра бразда, която от време на време пресича гърдите му на две половини. Но на Мехмед паша не бе съдено да живее без тая болка, нито дълго да се радва в мислите си на своето вишеградско дарение. Скоро след свършването на последните работи, едва керван-сараят бе започнал да работи, и мостът се прочу по целия свят, Мехмед паша още веднъж усети болка от „черното острие“ в гърдите си. И то за последен път.
Един петък, когато влизаше със свитата си в джамията, към него се приближи един налудничав и опърпан дервиш с протегната лява ръка за милостиня. Везирът се обърна и заповяда на човека от свитата си да му даде, но в това време дервишът измъкна от ръкава на дясната си ръка голям касапски нож и удари с него силно везира между ребрата. Свитата съсече дервиша. Везирът и неговият убиец издъхнаха в същия миг. На сивите плочи пред джамията те лежаха още няколко мига така един до друг. Убитият убиец, пълнокръвен, с разперени ръце и крака, сякаш още носен от гневния замах на своя безумен удар. А до него великият везир с разкопчана антерия на гърдите и далеч отхвръкнал каук. През последните години от живота си той бе омършавял, прегърбил се бе и някак бе потъмнял и загрубял в лицето. И сега, така разголен и гологлав, свит и хлътнал в себе си, приличаше повече на остарял и смазан селянин от Соколовичи, отколкото на убит сановник, който до преди малко управляваше турската империя.
Месеци и месеци минаха, докато стигна до градчето вестта за везировата гибел, и то не като ясен и определен факт, а като потайно шушукане, което и може, и не може да бъде вярно. Защото в турското царство не беше редно лошите вести и нещастни случки да се разнасят и преповтарят, дори и тогава, когато ставаха в съседна страна, а камо ли когато се отнасяше до вътрешни неща. Пък и в тоя случай никой нямаше сметка да говори много-много за смъртта на везира. Партията на неговите противници, която най-сетне бе успяла да го свали, се стараеше с тържественото му погребение да унищожи и всеки жив спомен за него. А роднините, сътрудниците и привържениците на Мехмед паша в Стамбул в мнозинството си нямаха нищо против това, за бившия велик везир да се говори колкото може по-малко, защото по тоя начин растяха и техните изгледи да се докопат до новите управляващи и миналото им да бъде опростено.
Но двете красиви сгради на Дрина почнаха да оказват вече своето влияние на търговията и съобщенията, на Вишеград и цялата околност и това влияние растеше без оглед на живите и мъртвите, без оглед на ония, които се въздигаха или падаха. Градът почна бързо да се спуща от хълма към водата, да се сгъстява и разширява около моста и керван-сарая, който народът нарече Каменния хан.
Така се появи мостът с капията и така се разви градчето край него. След това, за повече от триста години, неговото място в развитието на градчето и неговото значение в живота на гражданите бяха такива, каквито предварително накратко ги описахме. А смисълът и същината на неговото съществуване сякаш бяха в неговата трайност. Неговата светла линия в пазвите на градчето не се променяше, както и профилът на околните планини на фона на небето. В редицата промени и бързо прецъфтяване на човешките поколения той оставаше непроменен, както и водата, която минаваше под него. Старееше, разбира се, и той, но по една друга мярка за време, много по-широка не само от дължината на човешкия живот, но и от съществуването на цяла редица поколения, толкова широка, че това остаряваме не можеше да се забележи с око. Макар и смъртен сам по себе си, той беше сякаш вечен, тъй като краят му беше необозрим.
V
Измина първата стотица години — време дълго и гибелно за хората и за много техни дела, но незабележимо за големите строежи, добре замислени и здраво изградени, а мостът с капията и керван-сараят до него стояха и служеха както в първия ден. Така над тях би минало и второто столетие със смяна на годишните времена и човешките поколения, а сградите биха траяли без промяна. Но онова, което не можеше времето, извършиха го извънредно и нечакано стекли се отдалеч обстоятелства.