По онова време, края на XVII век, из Босна много се пееше, говореше и шепнеше за Маджарско, което турската войска след стогодишна окупация бе почнала да оставя. В битките при това оттегляне мнозина босненски спахии, които бранеха своя унгарски спахилък, оставиха кости по маджарската земя. Може да се каже, че това бяха по-щастливите, защото мнозина се върнаха голи като пушка в своята стара босненска родина, дето ги чакаше постна земя, затворен и беден живот след плодните простори и господаруването над големите спахилъци в Маджарско. Далечен и неясен отзвук от това стигаше и тук, но никой и не помисляше, че тая Унгария, земята от песните, може да има някаква връзка с действителния, всекидневен живот на градчето. И все пак беше така. С турското оттегляне от Маджарско бяха изгубени и останаха извън границите на царството, покрай другото, и имотите на вакъфа, от който се издържаше керван-сараят във Вишеград.
И хората в градчето, и пътниците, които вече сто години ползуваха Каменния хан, бяха свикнали с него и никога не бяха се питали какви са средствата, от които се издържа, как са дошли и къде е техният извор. Всички си служеха с него, използуваха го като благословено плодно дърво край пътя, което е ничие и на всекиго; поменаваха механически „упокой везировата душа“, но не помисляха, че везирът вече от сто години е мъртъв, нито се питаха кой брани и пази сега царските земи и вакъфи. Кой можеше да помисли, че нещата в света са така зависими едно от друго и са свързани помежду си даже на такава далечина? Затова на първо време в градчето дори не забелязаха, че приходите са секнали. Прислугата работеше и ханът приемаше пътници както преди. Мислеха, че парите за издръжката са закъснели, както се бе случвало и по-рано. Но минаха месеци, дори и години, а парите не идваха. Слугите почнаха да напускат работа. Тогавашният мютевелия на вакъфа Дауд ходжа Мютевелич (хората ги наричаха така и това им остана като прякор) се обръщаше на всички страни, но без да получи отговор. Пътниците сами си прислужваха и чистеха хана, колкото беше нужно за тях и добитъка им, но когато си заминаваха, оставяха след себе си тора и безредието, за да ги чисти и подрежда друг, както те подреждаха онова, което заварваха неподредено и замърсено. А след всекиго оставаше поне малко повече мръсотия, отколкото беше заварена.
Дауд ходжа правеше всичко, за да спаси хана и да не го остави да пропадне. Най-напред харчеше от своето, а след това взе да заборчава при роднините си. Така от година на година кърпеше и поддържаше скъпоценната сграда. На ония, които му натякваха, че се опропастява, за да пази онова, което не може да се запази, отговаряше, че той добре влага своите пари, защото ги дава в заем богу, и че той, като мютевелия, е последният, дето може да изостави това дарение, което, изглежда, всички са изоставили.
Този мъдър и набожен, твърдоглав и упорит човек, когото градчето дълго помни, не се остави нещо да го отклони от неговите безплодни усилия. Работеше предано и отдавна се беше примирил с мисълта, че нашата съдба на земята е единствено да се борим с покварата, смъртта и изчезването и че човек е длъжен да издържи в тая борба и тогава, когато няма никакви изгледи. И седнал пред хана, който се рушеше пред очите му, той отговаряше на ония, които го разубеждаваха или съжаляваха:
— Не бива да ме жалите. Защото всички ние умираме един път, а великите хора по два пъти: веднъж, когато те изчезнат от земята, а втори път, когато тяхното човеколюбиво дело пропадне.
Когато вече не можеше да плаща на работниците, той, макар и стар, сам плевеше бурена около хана и извършваше малките поправки по сградата. Така го завари и смъртта един ден, когато се бе покачил да оправя една отместена керемида на покрива. Естествено един градски ходжа не можеше да запази онова, което великият везир бе създал и което историческите събития бяха осъдили на гибел.
След смъртта на Дауд ходжа ханът почна бързо да се руши. Навсякъде се явяваха първите признаци на упадъка. Каналите се запушиха и почнаха да вонят, покривът пропускаше дъжд, прозорците и вратите вятър, оборите потънаха в тор и бурен. А отвън съвършената каменна сграда изглеждаше все още непроменена, спокойна и непокътната в своята красота. Големите прозорци в приземието, извити на дъга, с решетки, които като най-нежна дантела бяха изсечени от едно парче мек камък, гледаха спокойно към света. А по горните обикновени прозорци вече се показваха признаци на неволя, запуснатост и вътрешна неуредица. Малко по малко хората почнаха да избягват нощуването в града или да преспиват за пари в хана на Устамуич. Все по-редки ставаха пътниците в керван-сарая, макар че вместо заплащане човек там трябваше само да пожелае покой на везировата душа. Най-после, когато стана ясно, че пари вече няма да дойдат и няма кой да поеме дарението на везира, всички, дори и новият мютевелия, изоставиха грижите за сградата и керван-сараят остана ням и запустял и почна да се разваля и руши, както всички сгради, в които никой не живее и за които никой не се грижи. Около него растеше дива трева и щир. На покрива почнаха да си правят гнезда врани и чавки в шумни черни ята.